Спомен за цял живот.

Веднъж учителка по математика от Минесота дала на учениците следната задача: да съставят списък на класа, да помислят кое им харесва най-много във всеки съученик и да напишат това негово качество срещу фамилията му в списъка. В края на часа тя събрала списъците.

Това било в петък. През почивните дни тя обработила резултатите и в понеделник раздала на всеки ученик листче, на което изброила всичко добро, което са забелязали съучениците в него.

Децата четели и ту от едно, ту от друго място, се чувало шептене: „Нима това се отнася за мен?“ Дори и не съм знаел, че толкова ме обичат. Те не обсъдили резултатите в класа, но учителката знаела: тя постигнала целта си. Нейните ученици повярвали в себе си.

След няколко години едно от момчетата загинало във Виетнам. Погребението било в Родината, в Минесота. С него дошли да се сбогуват приятели, бившите съученици, учители. На опелото бащата на момчето се приближил до учителката по математика:

— Искам да Ви покажа нещо. От портфейла си извадил сгънато на четири, протрито на сгъването листче. Виждало се, че било четено и препрочитано много пъти. — Това е открито при вещите на сина ни. Той не се разделяше с него. Познавате ли листчето?

Той и подал хартията. Това бил списъкът с положителните качества, които за забелязали съучениците сина му.

— От душа Ви благодарим, — казала майка му. — Нашият син толкова ценеше това листче.

И в този момент се случило нещо удивително: един след друг съучениците изваждали такива листчета. Мнозина ги носели със себе си в портфейлите си. Някой, дори, го пазел в семейния албум. Един от тях казал:

— Всички ние пазим тези списъци. Нима можеш да изхвърлиш такова „нещо“?

~~~

От книгите на Хари Чепмен и Рос Кемпбъл

Превод от руски език – Диана Делева

(6206)