„Време е да започне да ни пука.“

„България има чудесна природа, но навсякъде има руини, разпилени боклуци, неподдържани съоръжения, войнстваща простащина.

 

 

 

 

 

 

Страни с много по-оскъдни природни дадености, са превърнали земите си в подредени райски градини.

Помните ли – някои от нашите комити, заточвани в Диарбекир, но оцелели, върнали се, че и спомени писали, твърдят, че това е една безводна пустиня, дето и тръни даже не растат.

 

Е, днес внасяме дори магданоз от Диарбекир!

Как?!

Ако отидете и погледнете – зелено, подредено, обработваемо, няма тръни и сметища.

Холандците върху пясък (само пясък, навсякъде пясък!) отглеждат и зеленчуци, и цветя за пазарите на целия свят.

 

Ние?

Върху чернозем отглеждаме тръни, сметища и соларни паркове!

Върху чернозем!

 

 

 

 

 

Идете в Испания напр. и намерете поне един соларен парк върху обработваема плодородна земя!

 

И още – някога чорбаджиите, по-първите хора, изпращали децата си в странство (че и чужди, но по-будни и ученолюбиви младежи) – да идат, да се изучат и да се върнат, да кажат и покажат, да работят, та да станем и ние като другите народи.

Днес – опитайте се само да кажете на някого, че това или онова не е чак толкова трудно или невъзможно, че германци, или холандци, или … еди кои си са го решили по еди какъв си начин и то работи.

Веднага настава вой, ругатни и пр. – „те, знаеш ли колко получават?!“, „ти ни дай техните пари, не акъл!“ и т.н., и т.н.

Колцина си задаваме въпроса те, другите народи, как са го постигнали?

Да не би кралят им да е хванал лопатата и да им е прокопал каналите или да ги е поддържал в следващите 5-6 века, та до днес!?

Да не би кралицата да се грижи за сметищата?! Или президентът?!

И защо в една чужда страна, чийто език едва говоря и с това започвам, ми се усмихват, окуражават ме, че те не знаят и дума от моя език, да не се притеснявам, ще се разберем, и се държат така, сякаш само мен са чакали – независимо дали в училище, магазин или ресторант, кино, театър или кметство, а в България (без да има езикова бариера) най често чувам

„Ти знайш ли са кво искаш, ма?“

Време е – според мен – не само по Великден да каним успелите навън българи, а да се смирим и да се огледаме сами себе си.

Време е да погледнем не точно историята, а уроците и моделите, заради които я изучаваме.

Време е – ако искаме да ни има като нация – да спрем да оплюваме всичко и всички, да спрем да се гордеем кого и как сме надхитрили/прецакали (нито един цивилизован народ това не го разбира дори!).

Време е да спрем да мрънкаме колко сме онеправдани ние в една малка Българийка (която след прекрояването на Европейската карта в последните две-три десетилетия, е на осмо място по територия(!) и далеч не е толкова малка!).

Време е да си набием в дебелите глави, че ако всеки от нас си гледа работата и я върши добре и се стреми да я свърши още по-добре, нещо ще започне да се променя (а не толкова популярното „за толкоз пари…“), да разберем, че демокрация значи ред и законност, и че колкото по-високо стоиш в обществената йерархия, толкова по-голяма отговорност носиш (включително наказателна!).

Време е да започне да ни пука:

и за децата, които чупят клоните на дървото в парка (и децата, и дървото са наши),

и за простака, от чиято кола гърми чалга, та се чува през три преки,

и за онзи хитряга, паркирал на място за инвалиди напр.,

и за съседката, която за по-лесно изсипва боклука си през терасата.

И когато започне да ни пука, може и да заживеем като бели хора.“

 

 

Автор – Еma Zhunich

(889)