Из цикъла “СЕДЕМ ГЛЪТКИ СВЕТЛИНА“
МАГАЗИН “ЖИВОТ”
А колко малко е нужно да превърнеш тъжната приказка в радостна… и колко много са ни лъгали, че това не може да стане?!
Е. Ч.
Много пъти си спомняше този сън и си мислеше с какво би могъл да плати за успеха.
Понякога беше склонен да приеме, че в него има страх, притеснение, мързел, може би дори мекушавост. Не, не би могло да е мекушавост – той не искаше да се кара с родителите си, не искаше да ги ядоса или нарани. Може би точно от това го беше страх. Трябваше някак да плати за успеха. Много пъти си мислеше за това. И някак успя. Смяташе, че е избрал (според него полусъзнателно – полунесъзнателно) достатъчно добър начин на действие – така че никой да не се почувства зле.
За негова изненада не беше нужно да полага усилия, за да се представи много под възможностите си. Просто правеше само минимално изискуемото в училище и естествено оценките му бяха средни. Тъй като това никога не беше се случвало, родителите му решиха да го преместят в хуманитарна гимназия. Наистина, не го записаха в най-желания от него профил, но той беше много доволен от промяната. Няколко дни след смяната на училището пак дойде онзи сън.
Този път той се оказа направо пред магазин “ЖИВОТ”, макар и да не беше съвсем сигурен в това. Може и да беше прелетял много бързо до магазина, може и просто да се беше оказал направо пред него. Вратата се отвори много плавно и леко, но не и бавно.
– Хареса ли ти гъвкавостта? – попита Посредникът на съдбата.
Иван веднага си спомни предишния път, когато беше ходил в магазина. Тогава не само беше влязъл с предварително взето решение, но и твърде лесно беше получил това, което иска. Беше купил гъвкавост, която беше платил с отчаяние. Беше разбрал как се плаща. Трябваше да събере в себе си отчаянието и да го издиша в една кутия, която му беше поднесъл Посредникът. После вдиша гъвкавостта от една друга кутия, която Посредникът беше хванал просто от въздуха, където нямаше нищо.
“Дали изобщо тук има въздух?” – помисли си Иван – “Или само чувства, качества, представи, желания, надежди…”.
– Да, но не ми достига.
– Дадох ти толкова, за колкото си платил. Ти не плати с цялото си отчаяние и затова не можех да ти дам цялата гъвкавост.
– Да, така е, не успях да събера да платя с цялото си отчаяние.
– Това е съвсем естествено. Не си свикнал да концентрираш и да насочваш енергията.
– Значи ще мога да се освободя от цялото си отчаяние, като го заменя с гъвкавост или нещо друго?
– Да, но за това ще трябва да събереш и да издишаш цялото си отчаяние.
Иван се замисли. Искаше ли да се освободи от отчаянието си? Знаеше, че, ако го направи, може само да спечели, но нещо го спираше.
– Да, така е – каза Посредникът. – Наистина нещо те спира. Ти много добре разбираш, че това е нещо вътре в теб.
– Да не би да съм обречен в мен винаги да има отчаяние?
– Не, разбира се. Просто, за да се освободиш от него, трябва да се освободиш от това, което те спира.
– Но нали то е част от мен?! Как ще живея без него.
– Това са два въпроса. На кой от тях искаш отговоря?
– И на двата.
– С кой от тях да започнем?
– Нека да са под ред. Първо: нали това, което ме спира е част от мен?
– Какво имаш пред вид? Задай въпроса си по-точно и по-конкретно.
– Защо е нужно? Нали ти ме разбираш!? Ти виждаш какво става в мен!
– А ти разбираш ли се? Виждаш ли какво става в теб?
– Разбирам само някои от нещата, които се случват вътре в мен. И съвсем рядко ги виждам.
– Очевидно си даваш сметка за способностите си. Какво означава според теб, че това, което те спира е част от теб?
– То е вътре в мен.
– Вътре в теб е и въздухът, който си вдишал, но само след миг го издишваш.
– Да, но това, което ме спира не само е вътре в мен, но е и нещо мое – една от “частите” ми.
– По какво разбираш, че е твоя част?
– То винаги е било в мен.
– Преди човек да се роди, той винаги е бил на тъмно. Преди косата да побелее, тя винаги е била руса, кестенява, черна или рижава. Разбира се, тук не говоря за албиносите, чиято коса е почти безцветна и затова ни се струва бяла. Но те и без това не побеляват, защото са си такива по рождение.
Посредникът винаги знаеше какво да каже. И то по такъв начин че на Иван му се налагаше да помисли, а не да получи готов отговор. А отговорът много често беше някъде встрани от въпроса, но се оказваше, че Иван е търсел точно това.
– Питаш ме дали мога да живея без тази част?
– Не те питам нищо. Но ти се питаш.
– Не зная дали мога да живея без нея. Тя винаги е била моя част. Няма как да преценя.
– Наистина ли мислиш, че няма как да прецениш?
– Във всеки случай не се сещам.
– Щом така казваш, е така. Ако някой твърди, че не се сеща за нещо, той е прав. Прав е и този, който твърди, че се сеща. И в двата случая, обаче, това няма отношение към истината.
– А какво е истината?
– Тя е необяснима с думи, и все пак може да се каже, че истината е това, което се случва, а не това, което някой си мисли, че се случва.
– Значи, ако истината е, че не мога без тази част, ако я изхвърля от себе си, ще умра, а ако истината е, че мога без нея, ако я махна от себе си, ще мога да се освободя от отчаянието?
– Да, прав си, но всъщност ти не каза нищо за истината.
– Ами ако тази част не само ми пречи да се освободя от отчаянието, но и ми помага?
– Този въпрос наистина си струва.
– Но за какво ли би ми помагала.
– Иване, ти говориш само за тази част, но не каза нищо за самото отчаяние.
– Че за какво ми е отчаяние? – зачуди се Иван. Но знаеше, че посредникът не казва нищо случайно, той винаги имаше нещо пред вид и подсказваше насока, която водеше към това, което Иван търсеше. – Не знам. Нима може отчаянието да бъде полезно?
– А не може ли?
– Не знам. Отчаяният човек не е в състояние да постигне целта си.
– Щом си убеден, значи за теб е невъзможно.
– А други могат, така ли?
– Да. Виждал съм много такива.
– И как успяват да направят отчаянието нещо полезно.
– Те не правят самото отчаяние полезно, а извличат полза от него. Най-често впрягат цялата енергия на отчаянието за постигането на определена цел Освен това, то им служи и като щит.
– Как може отчаянието да служи като щит?
– Отчаяният човек знае, че няма какво да губи и затова е неуязвим. Освен това, не се интересува от успеха, а прави това, което е решил без да се колебае и без да съжалява. Той не може да бъде уязвен нито от обстоятелствата, нито от хората, нито от успеха.
– Тогава е било глупаво да платя гъвкавостта с част от отчаянието си!?
– Защо мислиш, че е било глупаво?
– Ако бях запазил отчаянието си, щях да мога да постигна всичко, и то много по-бързо?
– Вярваш ли в това, което казваш?
– Не. Явно нещо не ми е достигало. Иначе просто щях да използвам отчаянието си. Но не знам какво ми е липсвало. Какво може да бъде?
– Ако по-често се подсещаш за какво мислиш, по-бързо ще откриеш отговора.
Иван усещаше, че е съвсем близо до нещо много важно, но се върти около него, без да може да го улови.
– Знам, че съм близо до важен отговор. За какво мисля?
– За отчаянието.
Иван даже не успя да произнесе думата “отчаянието”. Получи се някаква безсмислена купчина звуци, но улови идеята. Тя беше много странна, направо парадоксална.
– Липсвало ми е отчаяние.
– Да, това ти липсваше. Истинското отчаяние не е…
– … самосъжаление, пасивност, тъга, болка, униние или безсилие То е шанс да решиш да промениш положението, независимо от трудностите. Отчаяният човек не се интересува нито от вероятността за успех, нито дори от това кое е възможно и кое не. Той действа, независимо от пречките и трудностите. – Иван млъкна и едва сега осъзна, че е прекъснал Посредника и е довършил неговото изречение. Вече беше отворил уста да му се извини, но в този миг видя, че Посредникът се усмихва, не, нямаше никаква видима промяна по лицето му, но Иван беше абсолютно сигурен, че Посредникът на съдбата се усмихва! Това беше най-големият шок, и се беше случило веднага след като Иван се беше шокирал от това, че е прекъснал Посредника, дори без да разбере, че го прави. Долепи устните си, преглътна (може би нямаше какво, но той преглътна) и каза:
– Извинявай, че те прекъснах, не исках да го правя. Извинявай! Но ти се усмихваше, нали?
– Да, започваш да виждаш. Аз много пъти съм се усмихвал, но не го правя с устни.
– Ще ми кажеш ли на какво се усмихна?
– На момента. Една от най-красивите гледки е озарението. Ти отвори съзнанието си и знанието те озари. Това ти позволи да видиш моята вътрешна усмивка.
– Има още нещо много важно за мен. Какво е отчаянието.
– Истината ли искаш да знаеш?
– Да, искам да знам истината.
– Отчаянието е енергия. Като всичко друго.
– Много ти благодаря! – Иван си тръгваше, но Посредникът го спря:
– Няма ли да купиш нещо?
– Нали вече купих. Дойдох с объркване, а си тръгвам със знание.
Посредникът на съдбата се усмихна. Вътрешно – както го правеше винаги. Иван също се усмихна без да трепне нищо по лицето му.
Животът се погрижи Иван да не страда от еднообразие.
Поднесе му любов, завист, страх, решителност, предателство, радост, усмивки, болка, тъга, удоволствие, подлост… Но той често изпитваше липса. Липсваше му това, от което бяга. Понякога тръгваше насреща му, понякога се опитваше да му се изплъзне, макар и да знаеше, че не може, защото това, от което бягаш, винаги те застига. Когато осъзнаваше, че му предстои важен избор, Иван често си спомняше за магазин “Живот”, а когато затънеше в проблеми, напълно го забравяше. На три пъти му се случи да усети смъртта съвсем близо до себе си.
Това се случи в един дълъг период на емоционална депресия, по време на който Иван не знаеше какво иска повече – да живее или да умре. Беше му трудно да си отговори на този въпрос, защото не искаше нито едното, а трети вариант нямаше. Но след последната близка среща със смъртта осъзна, че иска да живее. Някой му беше казал, че лошото настроение е само лош навик. Иван не знаеше дали това е истина, но реши за себе си да го приеме за вярно. Започна да се радва на дребни неща – катеричката, пресичаща пътя му в парка, усмихнат случаен минувач, красива картина или снимка, забавен виц, интересен събеседник, чист въздух, почивка след уморителен ден… Започна отново да усеща, че е жив.
Но това не му беше достатъчно.
Търсеше уникалното в живота си, търсеше своя живот. Знаеше, че животът на всеки е неповторим и търсеше тази неповторимост в своя собствен живот. Трябваше да разбере какви са възможностите пред него. Търсеше ги на различни места. Понякога правеше открития, понякога виждаше, че там, където търси няма нищо и си казваше: “Добре. Проверих. Не търся това.”.
Един ден Иван за малко не се разсмя на глас, както си пътуваше в автобуса. Беше се сетил, че може да търси и на сън. Това дори не можеше да се нарече откритие – толкова беше просто. Вечерта отново влезе в онзи сън. Плъзна се през вратата на магазин “ЖИВОТ”, сякаш тя беше от въздух, не, дори не от въздух, а сякаш беше само някаква идея.
– Добре дошъл, Иване – поздрави го Посредникът на съдбата с равен глас и с неописуемата си вътрешна усмивка.
– И аз се радвам да те видя – Иван усети, че думите му са едновременно напълно неуместни и съвсем естествени.
– Какво искаш да купиш? – Посредникът продължаваше да говори без емоции, но Иван беше абсолютно убеден, че зад тази маска се крие някаква особена дяволитост, която той дори определи като магнетична.
– Безспорно виждаш повече от преди. Но сам разбираш, че никой не може да ти даде отговор на въпрос, който не си задавал.
– Долавям в теб палави искри, които не показваш. Така ли е?
– Да, но разбираш, че нямам право да показвам емоции. Аз съм Посредникът на съдбата.
– И защо не?
– Това би отклонило вниманието на всеки, който е дошъл при мен, а хората трябва да вземат решения за съдбата си в пълно съзнание. Ето, ти вече се отклони от темата.
– Та това е първата ни тема този път.
– Да, но ти дойде за друго.
– Така е – време беше да го каже ясно. – Дойдох да те питам как да открия какво наистина искам от живота си.
– Все пак имаш идея какво искаш, нали?
– Да, искам много неща – да пътувам, да седя, да рискувам, да почивам, да се смея, да танцувам, да се катеря, да се гмуркам, да съм сред хора, да съм сам, да обичам, да ме обичат… Но все нещо не ми достига. Мисля, че това не е алчност. Просто има и нещо друго, но не знам къде да го търся, защото не знам какво е?
– Сигурен ли си?
– Не. Но не мога да се сетя.
– Поне знаеш, че искаш и още нещо, което е съвсем различно от това, с което обикновено се срещаш.
– Да, но това не е достатъчно. Като начало трябва поне да разбера какво търся.
– Но ти го търсиш.
– Но не го намирам.
– Никога ли не си се докосвал до него? Или поне да си бил близо?
Иван се почувства много странно, когато се сети за случката в автобуса. Тогава внезапно му беше хрумнало, че може да търси и на сън и му беше станало много забавно от собствената му несъобразителност.
– Трудно ми е да го опиша с думи.
– Наистина ли?
“Прав е Посредникът!” – помисли си Иван – “как ли щяха да се чувстват хората, ако се смееше на всяка тяхна глупост!”.
– Мога, но думата ми се вижда твърде силна за нещо толкова просто.
– Ти решаваш за себе си коя дума каква е.
“Може и да не е пресилено. След като не намирам друга дума, значи тази е точната, а когато една дума е точно на мястото си, тя не е нито силна, нито слаба.”.
– Както винаги си прав. Това беше прозрение.
– Как се почувства, когато прозря?
– Неописуемо е, но усещането е прекрасно.
“Всъщност, това беше глупаво – или е неописуемо, или е прекрасно” – помисли си Иван.
Посредникът отново беше прочел мислите му, но видимо не им обърна никакво внимание. За разлика от обикновено, не направи и забележка за лошия изказ.
– Продължаваш ли да твърдиш, че не знаеш какво търсиш?
Посредникът отново беше прав. Нищо не можеше да се сравни с усещането при прозрението.
– Не. Това, което търся е прозрение. Но не зная достатъчно за това как да стигна до него.
– И въпреки това си достигал до прозрения.
– Да, но много съм се лутал.
– Спомняш ли си състоянието си преди прозрението?
Иван се замисли. Трудно му беше да се сети, а още по-трудно да го опише.
– Сякаш светът е спрял.
– А след това?
Иван продължи:
– Дори имам усещането, че аз съм спрял света. Минавам през една ефирна стена. Попадам в съвсем друг свят, в който се плъзгам или летя. Виждам странни живи светлини. Разбирам се с всичко и с всички без думи. По необясним начин научавам нещо важно за този свят.
– Научил си се да виждаш енергията – Посредникът каза това съвсем тихо, но Иван го чу.
Вече с обичайната сила на гласа Посредникът продължи:
– Значи знаеш как се стига до прозрението.
– Казваш го така, сякаш прозрението се намира на някакво място, където трябва да отидеш, за да го откриеш.
– А не е ли така?
За миг Иван се вцепени. Осъзна, че прозрението наистина беше място. Това беше огромен шок за него.
– Но прозрението само по себе си е нищо, нали? – думите на Посредника прозвучаха необичайно рязко, направо като плесница и това накара Иван да се свести.
– Да, така е. Може би търся избор на съдба – Иван се изненада от това, което току що беше казал, защото изобщо не беше си го помислял – нещо като изстрел без да натиснеш спусъка.
– Точно затова идваш при мен. Вече знаеш най-важното: свободен си да избираш съдбата си.
– Тя също ли е място? – попита Иван донякъде под влияние на разговора, донякъде знаейки, че това е вярно.
– Да, но нали каза, че искаш да избереш съдбата си, а не просто да я откриеш и да й се подчиниш?
– Тогава, какво е изборът на съдба.
– Съвсем просто е. Оглеждаш всички възможности и избираш. Нямам право да ти натрапвам мнението си, но смятам, че е за предпочитане да избереш тази която ти харесва най-много. – Посредникът се превиваше от смях без да го показва с тялото си.
Иван усети, че също се смее без да издава звук и без да помръдва нито един мускул.
– А как да огледам всички възможности?
– Най-лесно е като полетиш над тях, макар че това са само думи, но едва ли може да се обясни по-точно – този път Посредникът беше сериозен.
– А къде се намират възможностите?
– В Света на възможностите, разбира се. Всъщност това е доста неточна формулировка, защото оставя впечатлението, че той е просто един от световете, а това не е така, защото именно решението, взето там, определя събитията в най-различни светове. Може би е по-точно да се каже Пълните записи на времето, защото там се съдържат всички възможни събития, но на мен ми звучи доста мъгляво.
Близък израз е Безкраят на събитията, но и той не е особено ясен. Някои го наричат Стоп-зоната, защото човек спира за миг света преди да направи избор.
На мен най-много ми допада да го наричам Събранието на вибрациите, защото там са всички възможни вибрации, но пък това придава комичен оттенък на нещо велико. Събрание е и парламентът, и скучните оперативки, и екзалтираните привърженици, които дават пари за предизборна кампания, без изобщо да си дават сметка за последиците и т.н. Китайците също са го казали много добре – наричат го Великият предел, като имат пред вид предела отвъд който изчезва илюзията на формите.
Всъщност, от известно време предпочитам да го наричам Полифонията на мирозданието, защото там звучат всички вибрации, и то без да са в дисонанс. Но пък други казват, че това е Великото мълчание, защото мълчанието предшества напълно осъзнатия избор, но сам разбираш, че това е доста ограничено понятие. Тези, които предпочитат визуални сравнения, говорят за Градината на светлините, макар да е по-точно да се каже Градината на цветовете, но всъщност няма особено значение дали ще го наречеш вибрация, светлина или пък цветове.
– Струва ми си, че съм бил там.
– Разбира се. Всеки е бил там, но малко са тези, които са отишли съзнателно.
– Сигурно и онези, които са направили избора си съзнателно са малко?
– Да, съвсем малко са – по-малко от един процент.
– Значи е достатъчно да полетя над този безбрежен океан на възможностите и да избера тази, която предпочитам?
– Да.
– А какво става веднага след като избера?
– Трудно е да се обясни с думи, ако изобщо може да се обясни. Представи си, че всяка възможност излъчва вълни. В момента, в който я избереш, ти се отваряш за вибрациите й и ги пропускаш в себе си. От този момент цялото ти същество започва да трепти на друга честота започва да привлича събития с подобна дължина и структура на вълните. Случките сами идват при теб, защото сте си близки. Ти си им дал съгласието си да ги изживееш.
– Ами смъртта? Ако умра преди да изживея това, което съм си поръчал?
– Смъртта също трябва да я привлечеш.
– Имаш пред вид да вибрирам на нейната честота?
– Точно така. Но ти знаеш още за нея. Не си го признаваш, защото на фона на това, което са те учили е шокиращо?
– Може и да знам, но нека те попитам защо изобщо е нужна смъртта.
– Заради желанието на хората да бъдат велики. Ако нямаше смърт, докъде ли биха стигнали?
– А ако някой превъзмогне манията си за величие, за него смъртта ще изчезне ли?
– Да. Всички идват на света с мир, но малцина си тръгват с мир от него.
– Значи, който се е научил на смирение, се е справил със смъртта?
– Не бих казал.
– Тогава какво става със смъртта?
– За такъв човек тя изчезваа, но това не означава, че той се е справил с нея.
– Извинявай, но може ли да си по-точен.
– По-скоро може да се каже, че който се е научил на смирение, вече не се нуждае от смъртта.
Това дойде на Иван в повече и той се олюля.
– Искаш истината, нали? Аз просто ти казвам истината.
“Прав е посредникът!” – Помисли си Иван. – “Вместо да припадам, е по-добре да използвам случая да науча нещо”.
– А защо за другите смъртта е необходимост?
– По различни причини. Усещането за смъртта възпира някои да вършат по-големи глупости, а тези, които са се докоснали до знанието и искат да го следват виждат в смъртта съюзник и съветник. Ако живееш с ясното съзнание, че всеки миг може да е последен, винаги даваш най-доброто от себе си, а ако нямаш никаква представа какво да направиш, попитай смъртта и тя ще ти даде най-ценния съвет.
– Как да я попитам?
– Първо си поговори с нея, покажи й уважението си и после я помоли за помощ. Не забравяй, че нямаш причина да уважаваш смъртта по-малко от живота.
– Въпреки че тя е една илюзия.
– Да, смъртта е илюзия, но тя е щастлива, когато някой разбере това. Смъртта дава всичко от себе си, за да победи, но изпитва удовлетворение само когато губи. Може да се каже, че тя се е съгласила да бъде илюзия за известно време. След като стане напълно ненужна, тя може да си избере друга функция.
– Значи, за да усещам живота цялостно, трябва във всеки миг да усещам смъртта.
– Да, иначе човек не може да оцени живота. Много често хората узнават истината за нещо едва след като го загубят. Но ако осъзнаваш, че във всеки миг смъртта може да те вземе и с това животът ти да свърши, ти ще го цениш и ще му се радваш винаги.
– Излиза, че смъртта е нещо като съюзник на живота.
– Може и така да се каже. Те не могат един без друг. Те се допълват.
– А безсмъртието? Нали то е нещо реално?
– Да, но то е отвъд смъртта, тя е само временен съюзник на човека.
– Значи не трябва да се учим да умираме?
– Да. Вместо това можем да се учим да си тръгваме от този свят.
– Как мога да го направя?
– Първо се научи да бъдеш благодарен на света за това, че го има и че те е приел. А също и да бъдеш благодарен на абсолютно всичко в този свят.
Това беше трудна и не съвсем разбираема задача. Как да бъдеш благодарен на болката, на предателството, на подлостта?… Но Посредникът нямаше да го каже, ако не беше вярно. Просто смисълът все още убягваше на Иван, но той все пак долавяше нещо.
Не разбираше как може да бъде благодарен на интриганти, мръсници, злобари, крадци, насилници, убийци…
Продължаваше да се лута. Чувстваше се като в безтегловност. Когато беше сред хора искаше да избяга, а когато беше сам търсеше компания. Нямаше на кого да разкаже сънищата си – всеки би го сметнал или за луд или, в най-добрия случай, за наивен и глупав.
Е. Ч.
(452)
