93-годишният ветеран от войната д-р Стоян Петров: Още преглеждам у дома, не връщам пациенти.

93-годишният ветеран от войната д-р Стоян Петров: 

 

d-rr

Още преглеждам у дома, не връщам пациенти

 
Д-р Стоян Петров е роден на 7 април (б. ред. Ден на здравния работник) през 1924 г. в бедно занаятчийско семейство.Ветеран е от Втората световна война. Заминава за фронта веднага след абитуриентския си бал.След казармата записва да учи медицина.Мнозина го познават като всеотдаен лекар и добър специалист.Въпреки възрастта си, изглежда доста добре и енергичен.Чете вестник без очила.Има две дъщери – Огняна Петрова е учителка, а д-р Нели Петрова поема по неговия път на педиатър, трима внуци и двама правнуци.

….

Вие сте на 93 г. В какво се крие тайната на дълголетието Ви?

 

В работата, но не медицинската, а тази вкъщи. Обичам много да се занимавам със земеделие. След като завърших медицина, ме изпратиха участъков лекар в Сладун. Обслужвах 9 села – Сладун, Благунци, Варник, Маточина, Студена, Дервишка могила, Михалич, Щит, Пашово. В Сладун изкарах 3 години.

Обичах да работя с хората в селото.


До миналата година лозята си ги гледах аз.

Сам пръсках и копаех и това ме караше да се чувствам добре. Сега, като спрях, като че ли рухнах изведнъж. Иначе, никога не съм пушил цигари и пил алкохол. На фронта, като ни пращаха колети винаги в тях имаше цигари. Моите разменях с другите войници за храна.

От какво семейство произхождате?

Родът на баща ми е от Вълче поле.

Прадядо ми бил подковач. Един ден решава да тръгне за Свиленград и се установява в кв. Гебран. Леля ми Надежда беше много добра шивачка, а баща ми – железар.

 

По майчина линия родът ни е от Свиленград.

Прапрадядо ми Манол имал овчарник до Ново село. Там си построил и къщичка, за да отива напролет.

 

При него е отсядал Капитан Петко войвода, когато е идвал по нашия край.

Два пъти е бил тук и са пекли агнета. Една вечер на вратата им се почукало.

 

Баба ми казала на дядо да стане да отвори, но него го дострашало, защото турците издали заповед, ако българин се покаже извън къщата си след залез, да го застрелят.

На сутринта пред вратичката намерили бележка от Капитан Петко войвода: „Много чуках, голям армаган ти носех, но ти не ми отвори“.

Дълго време я пазихме бележката, но майка ми я загуби някъде. Сега щеше да е реликва.

Произлизате от занаятчийски род. Защо завършихте медицина?

Когато бях на фронта, при нас имаше югославски партизани и армия.

Не бяха добре въоръжени, поради което много от тях биваха ранявани. Като гледах как се мъчат тези хора, искаха помощ, а ние не можехме да направим нищо, още тогава се замислих ако оцелея, да запиша медицина. Нашите са били бедно семейство.

Преди да се родя са имали момиченце, което обаче починало на година и половина от бронхопневмония, защото нямали пари да я заведат на лекар и да купят лекарства. Това също ме накара да запиша медицина.

Затова и през целия си живот не съм взел пари за преглед на дете.

При нас обикновено идват хора, които нямат пари. По-заможните предпочитат да потърсят лекарска помощ в по-големите градове. Нас не ни харесват.

Казахте, че семейството Ви е било бедно. Как се издържахте финансово, докато учихте в Пловдив?

Колкото пари изкарваха родителите ми от тютюна, ги пращаха на мен.

 

Те гледаха животни и с това си осигуряваха прехраната. Баща ми искаше да остана да работя при него, но майка ми се разплака, защото искаше да уча. Нейните родители не са й позволили на времето и тя много съжаляваше за това.

 

Баща ми се съгласи. Освен това на фронта ни дадоха по някой лев, който вложих в образованието си.

От много хора съм чувала, че сте били и си оставате изключително всеотдаен лекар. Като че ли съвременните медици не са чак толкова отдадени на професията си…

Повечето, които работят в нашата поликлиника, са добри хора. Между тях обаче има и такива, които не са за предпочитане. Един лекар започне ли да мисли за материалните облаги, той вече трябва да се отказва от медицината.

Сега за 9 май бях в ОУ „Иван Вазов“ на среща с деца от 4 клас. Казах им: „Ако някой от вас някога реши да стане лекар, трябва да знае, че лекарската професия иска да посветиш живота си на пациентите“. Самата система се изроди и покрай нея и някои доктори.

 

На времето като главен лекар получавах най-малката заплата – 151 лева. Другите имаха дежурства и вземаха повече от мен. Сега знаете ли колко взема един главен лекар… в София получават по 60 хил. лева на месец. Има зрънца, които излагат професията.

При тях основното си остава материалното.

Преди 1990 г. в Свиленград работеше д-р Севов. Бил дежурен на смяна. Отишло едно семейство с детенцето си, което се превивало от болки. Докторът обаче ги върнал, защото гледал мач. Казал им: „Баш сега ли намерихте да дойдете. Елате по-късно“.

Идват при мен и плачат. Написах бележка: „Д-р Севов, детето има начална форма на перитонит в областта на апендикса, ако ти стиска, върни го. Пациентът е за детски хирург“.

Тогава такъв имаше в Хасково и детето беше пратено там. Като го отворили, констатирали спукан апендицит. Едвам го спасили.

 

Такъв е животът – има добри хора, има и лоши.

Дядо ми казваше: „Улум, на този свят има хора, които могат да ти сторят добро, ако сбъркат“.

Все още търсят ли Ви пациентите?

Идват. Най-вече тези, които работят на тютюна в селата. Вчера дойдоха едни хора с малко дете и ме питат дали мога да го прегледам, тъй като дъщеря ми я нямаше. Разбира се, че се съгласих. След прегледа понечиха да ми плащат. Не им взех парите. Вижда се, че са бедни хора, нали трябваше и лекарства да купят. Аз с техните пари нито ще стана по-беден, нито ще забогатея.

Дъщеря Ви – д-р Петрова, също е детски лекар. Кое е най-важното, на което сте я научили?

Само едно съм й казал: „Нели, помни – ще има моменти, когато ще ти е лошо, няма да ти е добре, може да имаш неприятности и в семейството, но никога недей връща деца“. Иначе, понякога вкъщи обсъждаме заедно по-заплетени случаи на пациенти. Медицината е наука на хуманността, трябва да се откажеш от себе си, за да си в помощ на хората. При теб хората идват, когато имат зор. Върнеш ли болен човек, означава, че на 50 % като лекар си загубен.

Много пъти съм Ви засичала да карате мотоциклет. Откога го имате?

Не се разделям с мотора, откакто го купих преди 20-ина години. Имам шипове по гърба и докато се раздвижа, болките са изключително големи. С негова помощ мога да се придвижвам навсякъде. Ходех да пръскам и лозята си.“

Автор –  Диляна ЦВЕТКОВА“

Източник.

 

 

 

 

Още от „ЗА Душата“.

 

душа

(895)

Вашият коментар