Меню

Важна статия. Не четете само с ума си. Мисленето се е превърнало в болест.

 

екхарт толе

 

„Миналото едва ли може да ми бъде полезно и аз рядко мис­ля за него.

Но ще ви разкажа накратко как станах духовен учител и как се появи тази книга.

До тридесетата си година аз живях в състояние на почти непрестанна тревожност, изпъстрена с периоди на самоубийствена депресия. Сега имам чувството, че го­воря за някакъв друг минал живот, или за живота на друг човек.

 

Една нощ скоро след двадесет и деветия ми рожден ден се събудих някъде в малките часове с чувство на абсолю­тен ужас. Много пъти преди това се бях събуждал с по­добно усещане, но този път то беше по-силно от всяко­га. Тишината на нощта, неясните очертания на мебели­те в тъмната стая, далечният шум от преминаващ влак -всичко това ми се струваше толкова чуждо, толкова враждебно и така абсолютно безсмислено, че изпитвах дълбоко отвращение към света. Най-омразно от всичко обаче беше собственото ми съществуване. Какъв смисъл имаше да продължавам да живея с това бреме от нещас­тие? Защо да продължавам да се боря непрестанно? Усе­щах, че дълбоката жажда за унищожение, за несъществуване, ставаше много по-силна от инстинктивното жела­ние да продължавам да живея.

 

„Не мога повече да живея със себе си.“ Тази мисъл се пов­таряше в ума ми. После изведнъж осъзнах колко странна е тази мисъл. „Аз един човек ли съм, или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с ко­гото не мога да живея.“ „Тогава – помислих си – само един от двамата е истински.“

 

Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. То­гава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тя­лото ми започна да трепери. Чух думите „не се съпро­тивлявай“, сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усе­щах как ме засмуква празнотата. Тя сякаш беше вътре, а не извън мен. Внезапно страхът изчезна и аз се оставих да пропадна в тази празнота. Нямам спомен какво се е слу­чило след това.

 

Събудих се от чуруликането на птица на прозореца. Никога преди не бях чувал подобен звук. Очите ми още бяха затворени и видях образа на безценен диамант. Да, ако диамантът би могъл да издава звук, той би бил нещо подобно. Отворих очи. Първите лъчи на зората се про­цеждаха през завесата. Без да мисля, усещах, знаех, че светлината е нещо безкрайно повече от това, което ние осъзнаваме. Меката светлина, която проникваше през завесата, беше самата любов. Очите ми се напъл­ниха със сълзи. Станах и се разходих из стаята. Позна­вах тази стая и въпреки това знаех, че преди никога не съм я виждал истински. Всичко в нея беше чисто и недо­коснато, сякаш току-що се е появило. Вземах неща – мо­лив, празна бутилка – и се удивлявах колко красиво и живо е всичко.

Този ден се разходих из града в пълно удивление от чу­дото на живота на земята, сякаш току-що бях роден на този свят.

 

Следващите пет месеца преминаха в състояние на неп­рестанен дълбок покой и блаженство. След това силата на усещането понамаля, или просто така ми се струваше, защото това вече беше станало мое естествено състоя­ние. Все така можех да функционирам в този свят, макар да съзнавах, че нищо, което съм правил някога, не би мог­ло да добави каквото и да е към онова, което по начало съм имал.

 

Разбира се, бях наясно, че с мен се е случило нещо изклю­чително важно, но не го разбирах напълно. Едва няколко години по-късно, след като четох духовни текстове и прекарах време с духовни учители, осъзнах, че това, кое­то всички търсят, вече е станало с мен. Разбрах, че сил­ният натиск на страданието през онази нощ трябва да е накарал съзнанието ми да се отдръпне от себеотъждествяването си с нещастния и силно уплашен „аз“, който в крайна сметка е измислица на ума. Това отдръпване тряб­ва да е било толкова пълно, че фалшивият страдащ „аз“ моментално е рухнал, като надуваема играчка, на която е извадена запушалката.

Тогава е останала истинската ми природа като непрестанно присъстващото „аз съм“: съз­нанието в чистия му вид, преди да се идентифицира с ня­каква форма. По-късно се научих да влизам в това вътреш­но царство на безвремие и безсмъртие, което първо ми се беше сторило като празнота, запазвайки пълно съзна­ние. Пребивавах в състояние на такова неописуемо бла­женство и святост, че дори и описаното току-що първо преживяване бледнееше пред него. Дойде момент, когато за известно време не ми остана почти нищо във физичес­ката равнина. Нямах приятели, нямах работа, нямах дом, нямах обществено дефинирана самоличност.

Прекарах почти две години в седене по пейките в парка в състоя­ние на неописуема радост.

Но дори и най-прекрасните преживявания идват и си отиват. По-важното е може би, че всяко преживяване е поток от покой, който никога оттогава не ме е напус­кал. Понякога той е много силен, почти осезаем, и други­те също го усещат. Друг път е като далечна мелодия.

По-късно хора идваха при мен и казваха: „Искам това, което вие имате. Можете ли да ми го дадете или да ми кажете как да го намеря?“ Аз им отвръщах: „Вие вече го имате. Само че не го усещате, защото умът ви вдига твърде много шум.“ Този отговор постепенно прерасна в книгата, която държите в ръцете си.

Преди да разбера, вече отново бях придобил Външна са­моличност. Бях станал духовен учител.

 

ИСТИНАТА ВЪВ ВАС

Тази книга представя същността на работата ми, докол­кото тя може да бъде представена с думи, с отделни хора и малки групи, отдадени на духовни търсения, през пос­ледните десет години в Европа и Северна Америка. С дъл­бока любов и признателност искам да благодаря на тези изключителни хора за тяхната смелост, за желанието им да приемат вътрешната промяна, за предизвикателст­вото във въпросите им и за готовността им да слушат. Без тях тази книга нямаше да бъде написана. Те принадле­жат към едно, за щастие, растящо малцинство от духов­ни пионери – хора, които са достигнали точката, в коя­то стават способни да се отърсят от наследените ко­лективни мисловни модели, приковаващи от векове чове­ка към страданието.

Вярвам, че тази книга ще намери път към онези, които са готови за подобна радикална вътрешна промяна, и ще я катализира. Надявам се също да достигне до много дру­ги, които ще решат че си струва да се замислят върху съ­държанието й, макар че може още да не са готови да я из­живеят и приложат пълно. Възможно е по-късно семето, посято от нея, да се слее със семето на просветлението, което всеки човек носи в себе си, и то изведнъж да покъл­не и да оживее в тях.

Тази книга в сегашната си форма възникна – нерядко спонтанно – в отговор на въпроси, поставени на семина­ри, курсове по медитация и частни консултации, затова запазих формата на въпроси и отговори. В тези курсове и консултации аз научих и получих не по-малко от задали­те въпросите. Някои от въпросите и отговорите съм записал почти дословно. Други са генерични, което озна­чава, че съм обединил определен тип често задавани въп­роси в един и съм извлякъл същността от различни отго­вори 6 един генеричен отговор. Понякога в процеса на пи­сането възникваше съвсем нов отговор, по-дълбок и про­никновен от всичко, което съм казвал някога. Някои до­пълнителни въпроси бяха зададени от редактора, за да се доизяснят определени теми.
Ще видите, че от първата до последната страница диалозите постоянно се движат между две различни рав­нища.

На едно равнище аз привличам вниманието ви към неис­тинското във вас. Говоря за природата на несъзнателно­то и нездравото, както и за най-честите му поведенчески прояви – от конфликтите във взаимоотношенията до войните между племена и държави. Жизненоважно е това да се знае, защото ако не се научите да разпознава­те неистинското като неистинско – като нещо, което вие не сте – не може да има трайна промяна и Винаги в крайна сметка ще бъдете въвличани обратно в илюзиите и в някаква форма на болка. На това равнище ви показвам също как да не превръщате неистинското в себе си в свое „аз“ и в свой личен проблем, защото именно така неис­тинското успява да се съхрани.
На друго равнище говоря за една дълбока трансформа­ция на човешкото съзнание – не като далечна бъдеща въз­можност, а достъпна още в този момент, който и да сте, където и да сте. Ще ви покажа как да се освободите от робуването на ума, да навлезете в това просветлено състояние на съзнанието и да го задържите в делничния си живот.

На това равнище в книгата думите не винаги имат за цел да носят информация, а често са предназначени да ви въвлекат в това ново съзнание, докато ги четете. Отно­во и отново се опитвам да ви поведа със себе си в безвремевото състояние на наситено съзнателно присъствие в Настоящето, за да вкусите от просветлението. Докато не успеете да изпитате това, за което говоря, може би ще смятате, че в тези пасажи много неща се повтарят. Но когато успеете, вярвам, ще разберете, че в тези от­къси се съдържа голяма духовна сила и те може да станат най-важните за вас в цялата книга. Нещо повече, тъй като всеки човек носи вътре в себе си семето на прос­ветлението, аз често се обръщам към онзи, който знае вътре във вас, който се крие зад мислещия – дълбокото „аз“, което веднага разпознава духовната истина, затрептява с нея и черпи от нея сили.

Символът за пауза след някои пасажи показва, че може би е добре да спрете за момент да четете, да останете неподвижни и да почувствате и изживеете истината в казаното. Може би в текста ще има и други места, къде­то ще правите това естествено и спонтанно.

Когато започнете да четете тази книга, отначало е възможно смисълът на някои думи като „Битие“ и „при­съствие“ да не ви е напълно ясен. Просто продължете на­татък. В ума ви може понякога да възникнат въпроси или възражения. Те вероятно ще намерят отговор по-ната­тък в книгата, или ще се окажат неуместни, когато нав­лезете по-дълбоко в учението – и в себе си.

Не четете само с ума си. Търсете реакцията на чувст­вата, усещането дълбоко във вас, че разпознавате това, което четете. Аз не мога да ви кажа никаква духовна ис­тина, която вие дълбоко в себе си вече да не знаете. Единственото, което мога да направя, е да ви припомня, как­вото сте забравили. Така във всяка клетка на тялото ви се задейства и освобождава живо знание, древно и винаги ново.

Умът неизменно се стреми да категоризира и да срав­нява, но тази книга ще ви бъде по-полезна, ако не се опит­вате да сравнявате терминологията й с терминология­та на други учения, иначе вероятно ще настъпи обърква­не. Аз използвам думите „ум“, „щастие“ и „съзнание“ по на­чин, който не отговаря непременно на употребата им в други учения. Не се залавяйте за думите. Те са само трам­плини, който трябва да оставите зад себе си възможно най-скоро.

Когато на места цитирам думите на Иисус или Буда, пасажи от „Курс по чудеса“ или от други учения, то не е с цел да сравнявам, а да привлека вниманието ви към факта, че по същество има и винаги е имало само едно духовно учение, макар то да се проявява в различни форми. Някои от тези форми като древните религии са така затрупа­ни с външни неща, че духовната им същина е почти изця­ло скрита под тях. Затова до голяма степен дълбокият им смисъл вече не се разпознава и силата им да променят се е изгубила, Когато цитирам от древните религии или от други учения, то е за да разкрия дълбокия им смисъл и така да възстановя силата им да променят – особено за читателите, които са последователи на тези религии или учения. На тях казвам: няма нужда да търсите исти­ната другаде. Нека ви покажа как да стигнете по-дълбоко в онова, което вече имате.

Но най-вече се опитвам да използвам терминология, която е възможно най-неутрална, за да достигна до най-широк кръг от хора. Можете да видите в тази книга съв­ременно повторение на единственото неподвластно на времето духовно учение, сърцевината на всички религии. То не идва от външни източници, а от единствения истинен Избор вътре в нас, затова не съдържа теории или предположения. Аз говоря от вътрешен опит и ако поня­кога тонът ми е настойчив, то е за да пробия дебелите пластове психическа съпротива и да стигна до онова мяс­то във вас, където вие вече знаете – също както и аз – и където ще разпознаете истината, когато я чуете. Тога­ва настъпва усещането за възторг и извисяване, сякаш нещо във вас казва: „Да, знам, че това е истина.“

 

ВИЕ НЕ СТЕ ВАШИЯТ УМ

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕПЯТСТВИЕ ПРЕД ПРОСВЕТЛЕНИЕТО


Какво означава просветление!

Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат. „Да имаш малко дреб­ни?“ – смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка. „Нямам какво да ти дам“ – отвърнал непознатият. После попитал: „Какво е това, върху което седиш?“ „Нищо – отвърнал просякът. – Някаква стара ку­тия. Седя на нея, откакто се помня.“ „Поглеждал ли си ня­кога вътре?“ – попитал непознатият. „Не. Защо да гле­дам? Вътре няма нищо.“ „Я погледни“ – настоял непозна­тият. Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пъл­на със злато.
Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо – вътре в себе си. Чувам ви да казвате: „Но аз не съм просяк.“ Просяк е всеки, който – дори и да има големи матери­ални богатства – не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него. Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобре­ние, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в ко­ето не само че е включено всичко това, но и то е безкрай­но по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.

 

Думата просветление извиква В съзнанието представа­та за някакво свръхчовешко постижение – и на егото му харесва да поддържа тази представа, но всъщност прос­ветление е просто вашето естествено състояние на по­чувствано единство с Битието. То е състояние на свър­заност с нещо неизмеримо и неразрушимо, нещо, което -почти парадоксално – сте по същество вие и въпреки това е много по-голямо от вас. То е да намериш истинс­ката си природа отвъд името и формата.

 

Неспособност­та да изпитате тази свързаност поражда илюзията за отчужденост – от вас самите и от околния свят. Възп­риемате се – съзнателно или несъзнателно – като изоли­ран отломък. Появява се страх и вътрешните и външни конфликти се превръщат в норма.

 

Обичам простото определение на Буда за просветле­нието – „край на страданието“.

В това няма нищо свръх­човешко, нали? Разбира се, като всяко определение, то е непълно. Казва ви само какво не е просветлението – не е страдание. Но какво остава, когато вече няма страдание? По този въпрос Буда мълчи и мълчанието му намеква, че ще трябва сами да разберете. Той използва негативно оп­ределение, за да не може умът да го превърне в нещо, в ко­ето да вярва, или в някакво свръхчовешко постижение -цел, която не ви е по силите да постигнете. Въпреки тази предпазливост, повечето будисти все пак вярват, че просветлението е за Буда, а не за тях – или поне не в този живот…“

Вие четете откъс от „Силата на настоящето“ на Екхарт Толе. Желанието ми е да Ви заинтригувам да я прочетете.

 

 

духовен учител малка

 

 

„Използвате думата Битие. Може ли да обясните какъв смисъл влагате в нея?

 

Битието е вечният, неотменно присъстващ Единен Жи­вот зад безбройните му форми, подвластни на раждането и смъртта. Но Битието е не само отвъд, но и дълбоко във всяка форма като нейна най-вътрешна невидима и неразру­шима същност. Това означава, че е достъпно за вас във все­ки момент като вашето най-дълбоко „аз“, вашата истинс­ка природа. Но не се опитвайте да го проумеете с ума си. Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло със­редоточено в Настоящето, Битието може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за Битието и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и осъзнаване“ – това е просветление.

 

Когато говорите за Битие, Бог ли имате предвид? Aкo е така, защо не го кгажете?

 

Думата Бог е опразнена от смисъл в резултат на хиляди го­дини злоупотреба. Понякога я използвам, но пестеливо. Като казвам злоупотреба, имам предвид, че хора, които ни­кога дори не са зървали царството на свещеното, безбреж­ната широта зад тази дума, я използват с огромна самоуве­реност. сякаш че знаят за какво говорят. Или пък излагат аргументи против нея, сякаш им е ясно какво отричат. Тази злоупотреба е породила абсурдни вярвания, твърдения и егоистични заблуди от рода на Моят или нашият Бог е единственият истински, а твоят е фалшив“, или пък прос­ловутото изявление на Ницше: „Бог е мъртъв.“

 

Думата Бог се е превърнала в затворено понятие, Още щом някой я произнесе, се създава мисловен образ, който вече едва ли е на белобрад старец, но все пак представля­ва мисловно изображение на някого или нещо извън вас и -да, точно така! – почти неизменно е от мъжки пол.

 

Нито Бог, нито Битие, нито която и да е друга дума може да дефинира или да обясни неизразимата действи­телност зад нея, затова единственият важен въпрос е дали думата помага или възпрепятства изживяването на онова, което назовава. Сочи ли тя отвъд себе си към тази трансцендентна реалност, или лесно се поддава на това, да се превърне просто в идея в ума ви, нещо, в което да вярвате, мисловен идол?

 

Думата Битие нищо не обяснява, но нима думата Бог обяснява нещо? Думата Битие обаче има преимущество­то да бъде отворено понятие. Тя не свежда безгранично­то невидимо до някаква крайна реалия. Невъзможно е да си изградите за него мисловна представа. Никой не може да претендира за изключителни права върху Битието. То е самата ваша същност и ви е непосредствено достъпно като усещане на собственото ви присъствие, като осъз­наването, че „аз съм“ предхожда представата „аз съм това или онова“. Затова е малка стъпката от думата Би­тие до това, да изпитате Битието.

Каква е най-голямата npeчкa пред това, да изпитаме тази действителност?

Себеотъждествяването с вашия ум, което прави мисле­нето натрапчиво. Неспособността да спрем да мислим е ужасно нещастие, но ние не го съзнаваме, защото от него страдат почти всички, така че минава за нормално. Този непрестанен мисловен шум ви пречи да откриете царст­вото на вътрешна тишина, неделима част от Битието.

Освен това ви създава фалшива умотворна самоличност, която хвърля сянка на страх и страдание. По-късно ще разгледаме това с повече подробности.

 

Философът Декарт смята, че е открил най-фундамен­талната истина, казвайки прочутото: „Мисля, следовател­но съществувам.“ Всъщност той формулира най-фундамен­талната грешка – отъждествяването на мисленето с Би­тието и на самоличността с мисленето. Натрапчиво мис­лещият — а това означава почти всеки човек – живее в със­тояние на видима отделност, в смахнат, сложен свят на непрестанни проблеми и конфликти, свят, който отразя­ва нарастващата фрагментация на ума.

 

Просветлението е състояние на цялост, на това да бъдеш „в единство“ и -следователно – в състояние на покой. Да бъдеш едно с жи­вота в неговата материализирана страна – света, – както и със своето най-дълбоко „аз“ и нематериализирания жи­вот – едно с Битието. Просветлението е не само край на страданието и на непрекъснатия вътрешен и външен кон­фликт, но и край на ужасното робуване на непрестанното мислене. Какво невероятно освобождение е това!

 

Отъждествяването с ума създава непрозрачна преграда от понятия, етикети, образи, думи, съждения и определе­ния, която блокира всички истински взаимоотношения. Тя застава между вас и вас самите, между вас и другите хора, между вас и природата, между вас и Бога. Именно тази прег­рада от мисли създава илюзията за отграниченост, илюзи­ята, че има вас и напълно отделното от вас „всичко друго“. Но при това забравяте важния факт, че под нивото на фи­зически видимото, на отделните форми, вие сте едно с всичко, което е. Като казвам „забравяте“, имам предвид, че вече не можете да почувствате това единство като оче­видна реалност.

Една вяра може да ви носи утеха. Но само ако я изживеете, тя може да ви донесе освобождение.

 

Мисленето се е превърнало в болест. Болест е налице тогава, когато се наруши равновесието между нещата.

 

Например, няма нищо лошо в това, клетките да се делят и множат в тялото, но когато процесът продължи, пренеб­регвайки нуждите на целия организъм, се получава болест. Внимание: умът е великолепен инструмент, ако бъде използван правилно. Но при неправилна употреба става крайно разрушителен. По-точно казано, вие не толкова използвате неправилно ума си, дори обикновено изобщо не го използвате. Той използва вас. Това е болестното. Вие си мислите, че сте вашият ум. Това е заблуда. Стана­ли сте подвластни на инструмента.

 

Не съм съгласен. Вярно, като повечето хора, и аз мисля много безцелно, но все пак мога да направя избора да използвам ума си, за да постигали неща, и постоянно го правя.

 

Това, че можете да решите кръстословица, или да напра­вите атомна бомба, не означава, че използвате ума си. Както кучето обича да дъвче кокал, така и умът обича да гризе проблеми. Затова попълва кръстословици и прави атомни бомби. Вие нямате никакъв интерес нито от ед­ното, нито от другото. Нека ви попитам: можете ли да се освободите от ума си винаги, когато пожелаете? Знае­те ли къде е копчето, с което се изключва?

 

Тоест съвсем да престана да мисля? Не, не мога, освен може би за миг-два.

 

В такъв случай вашият ум ви използва.

Вие се отъждест­вявате с него несъзнателно, затова дори не знаете, че сте негов роб. Това е почти същото като да сте обсебени, но без да го знаете, и смятате себе си за това, което ви е обсебило. Свободата започва от осъзнаването, че не сте това, което ви е обсебило – не сте мислещият. Ако знаете това, ще можете да го наблюдавате, В момента, в който започнете да наблюдавате мислещия, се задейс­тва по-високо ниво на съзнание. Започвате да осъзнава­те, че отвъд мисълта се крие цяло царство от инте­лект, че мисълта е само мъничка част от него. Осъзнава­те също, че истински важните неща – красотата, любов­та, творчеството, радостта, вътрешния мир – се раж­дат отвъд ума.

Започвате да се пробуждате.“

(3116)