Разочарованието – следствие от позитивното мислене?


“Първото нещо, което научаваш в живота си е, че си глупак.

Последното нещо, което научаваш е, че си същият глупак.

Понякога си мисля, че разбирам всичко.

След това се освестявам.”

 

 

 

разочарованието и позитивното мислене

 

 

 

Садхана на разочарованието

 

Така се казва една от последните глави в книгата на Мариана Каплан “На половината път до върха – самоизмами и преждевременни претенции по пътя към просветлението” – садхана на разочарованието. Написаното в нея е нещо, за което не се пише много, но за мен е изключително ценно.

 

Вярвам, че ще е така и за хората, които отдавна са тръгнали по пътя на вътрешните духовни търсения и за които духовността не е практика само в сутрешните часове по йога или интересно четиво за приспиване вечер, а базисна нагласа, която просмуква всяка част от ежедневието им. Дори и да не са много тези хора, знам, че посланието в тази глава ще означава много за тях. Защото в духовността, подобно на психотерапията, има различни идеи и теории.

 

Посланията, които те отправят към хората, може да са съвсем противоположни – а някои от тях, според мен, съдържат опасност от заблуди и дори отклонения от пътя към зрелостта и психичното здраве.

За да обясня какво имам пред вид ще тръгна малко по-отдалече – от т.нар. учения, които ни казват, че трябва да мислим позитивно, за да сме добре, и които са толкова убедителни поради близостта си до “здравия разум”, че огромна част от хората вярват в тях. Има много автори на книги, които им помагат да изградят подобно мислене. Проблемът е, както казва Пламен Димитров в статия, която наскоро ми изпратиха, че“позитивното мислене невротизира и прави хората зависими”. Според него:

“Движението на новата епоха, което слага акцент само върху позитивното мислене, всъщност травмира сериозно хората и ги експлоатира. Приспива способността им за задълбочен и цялостен анализ на нещата, за връзка с действителността. Това е цяла нова религия, проповядвана от амбициозни гурута. С претенцията, че се базира върху наблюдения, тя избирателно използва и научни изследвания, и религиозни вярвания и манипулира хората.” 

Съгласна съм с това твърдение.

 

Позитивизмът, дори и да помага в краткосрочен план, в дългосрочен план се проваля. Рано или късно психичната цялост започва да предявява своите претенции и всички изтласкани в подсъзнанието негативни чувства и мисли, изплуват на повърхността с още по-голяма сила. Отхвърлените части от нас се връщат обратно и ако сме били твърде едностранчиви и нежелаещи да приемем, че монетата на психичната ни цялост има две страни, те се появяват не като психични проблеми, а като телесни симптоми.

 

Дори и да успеем да заблудим ума си, не можем да направим същото с тялото. Рано или късно то проговаря с езика на отхвърлените части от душата ни.

Точно това се е случило с една моя клиентка. Тя беше преминала наскоро през сериозна операция на стомаха в чужбина. На въпроса ми за очакванията й от нашата съвместна работа тя отговори, че иска да й помогна да забрави травмата от преживяванията си, свързани с тази операция, за да може по-скоро да се върне към предишния си начин на живот, в който е била много ведра, позитивна и весела. Когато я попитах как вижда връзката между тялото и психиката, тя ми каза без всякакво колебание, че човек трябва да има позитивни мисли, за да се бори с болестта.

 

Една от нейните настолни книги беше книга на Джон Кехоу, а начинът, по който се отнасяше не само към болестта си, но и към всичко неприятно, случило се досега в живота й, беше да гледа да се отърве колкото се може по-бързо от него с помощта на позитивното мислене.

След като се ориентирах в нейния проблем й казах, че ще се наложи да я разочаровам, защото няма да мога да й помогна в постигането на тази нейна цел. След което й обясних защо мисля, че не може цял живот да крием главата си в пясъка на позитивното мислене.

 

Ако беше така, както пише в любимата й книга, тя щеше да е успяла сама да се справи с толкова усилия за позитивно мислене от нейна страна.

 

За нея не беше трудно с аргументите на “простата логика” да разбере, че нейното вярване за силата на позитивното мислене не отговаря на фактите на реалността. Защото фактите бяха че преди болестта си тя е била “позитивист” – тогава как така въпреки позитивното си мислене все пак се е разболяла?

Също така как така малките деца, които все още не са развили моделите на негативното мислене, които ние възрастните владеем отлично, също се разболяват?

Очевидно връзката между психиката и душата не е толкова проста, колкото позитивистичните книги се опитват да ни представят.

С още малко “факти” от областта на психотерапията моята клиентка започна да разбира, че нейният неуспех да се освободи от депресията си с помощта на позитивното мислене не се дължи на недостатъчно усилия от нейна страна.

 

Той е израз на психична закономерност, в която пропорцията съзнание (ум) – подсъзнание е в драматична полза за подсъзнанието.

 

Няма как малката част на съзнателната ни нагласа да накара огромната част от подсъзнанието ни да я слуша. Няма как умът да заповядва на душата. Няма как законът за баланса и психичната цялост да бъде преборен само защото ние сме решили да си втълпяваме като малоумни, че сме добре, когато всъщност не сме добре.

 

Позитивизмът е сигурен начин да си затворим очите пред болезнената и неприятна част от живота ни и да продължаваме да вярваме, че “имаме само един крак”.

 

Той е израз на едностранчивост и подхранване на илюзиите на нашето его да вярва, че може да контролира нещата от живота ни като със силата на ума и самовнушенията успее да накара смъртта да отклони пътя си и – ако може – съвсем да изчезне от живота ни. Умът, разбира се, има своята роля – но тя не е в това да командва парада, а да осветява “тъмната част” в нас, разширявайки зоната на нашата осъзнатост.

Именно за илюзиите и тяхното разбиване става въпрос в садхана на разочарованието. Имам доста основания да смятам, че в духовността също съществува подобен позитивизъм и той нанася дори още по-големи вреди на тръгналите по нейния път. Той се отнася до вярвания като това, че с всяка изминала крачка по пътя към духовните ни корени, ние ставаме все по-добродетелни и по-щастливи.

Да, ама не, както се казва.

Това е една от поредните илюзии и в този сайт вече има немалко публикации по тази тема. Провокирани от страдание, ние започваме да търсим решения в духовността. В началото на този път, окрилени, че сме намерили решението, вярваме, че това ще ни освободи от страданието. Докато след доста години вървене не открием това, което вървелите преди нас духовни учители вече знаят.

 

А именно, че страданието, всъщност, не изчезва. Това, което изчезва е само егото. Но от това страданието се понася по-различно.

“Повечето хора не искат духовна работа, защото не желаят бавния процес на смилане, на стриване. Това е много неприятно, много болезнено. Ето в това се състои страданието по духовния път – егото се отказва от вярата си в своята самостоятелност, от вярата си, че то е владетелят, че то съществува.” Луелин Вон-Лий, с. 488 от същата книга

Става ясно, че подобно стриване на егото не се случва като успеем в духовните си практики и постигнем трайно състояние на блаженство и директно общение с Първоизточника. То става чрез точно противоположното. В цитирана от Мариана Каплан книга “Преодоляване на духовния материализъм” пише:

“Щом сме тръгнали по духовния път, трябва да сме наясно, че това е много болезнено и да сме готови за това. Ние се подлагаме на болката на саморазголването, на снемането на нашите дрехи, нашата кожа, нерви, сърце, мозък, докато не се представим напълно разголени пред вселената. Нищо няма да остане от нас.”  Тругпа Ринпоче, с. 488, от книгата “На половината път до върха”

 

Много хора, които след дълги години духовна практика не достигат до състоянието, което са си представяли, че трябва да достигнат, се разочароват.

 

разочарованието е равно на

 

 

разочарованието е равно на

 

Понеже не знаят, че зрелите форми на духовност – подобно на зрелите форми на психично здраве, изискват цялостност, те не разбират, че разочарованието им е резултат от вярвания в стил “духовен позитивизъм”. Опитът да избягат от страданието в духовността в сърцевината си не е по-различен от опита да се избяга в дебрите на позитивното мислене.

Ако имат шанса да бъдат наставлявани от опитен духовен учител, те ще разберат, че тяхното разочарование е благословия, и че това, през което те преминават, може и да изглежда като провал в очите на егото, но през погледа на Духа то е дар – една безкрайно ценна практика за освобождаване от илюзии наречена “садхана на разочарованието”.

За съвременния човек, който няма духовен учител наоколо, и книги като тази на Мария Каплан, ще свършат подобна работа.

“Разочарованието, раз-омагьосването в духовния живот е разрушаването на всички илюзии, отърсването, опразването ни от тях. Това е процес на смирение, в който човек открива не само, че духовният живот не е това, което е смятал, че е, както и постиженията му не са такива, каквито си е въобразявал, но и че самият той не е този, който си е представял, че е. Разочарованието не е “лошо” или “отрицателно”, а необходимият и неизбежният резултат на разрушаване на крепостта на егото.” Мариана Каплан, същата книга, с. 483

Забелязала съм, че всички уважавани от мен автори в областта на духовността имат едно и също качество – мъдрост.

А след като се вгледам малко по-внимателно в това, което възприемам като мъдрост, откривам, че в сърцевината си то е смирение, съзнание за ограниченията на личната си гледна точка, както и за релативизма на това какво е добро и какво е зло, кое е правилно и кое не е правилно.

В този сайт вече съм цитирала Пол Вацлавик (Човешката зрялост), Лиз Грийн (За осъзнаването), Карл Юнг (Късните години на един мистик). Утеха в терапевтичната ми работа дава Морган Скот Пек (Какво означава пълноценния живот?). А споделеното от Халил Джубран в поемата му “Поражение” за първи път много ясно ми показа как изглежда алхимията на разочарованието. Тази поредица от имена може да бъде удължена безкрайно:

От определена гледна точка целият духовен живот е процес на разочарование – всяко надуто мехурче на егото, което се пука, е разочарование; всяка представа за просветление, която се оказва пуста, е разочарование; всяка претенция за постигнато просветление, чията измамност излиза наяве, е разочарование… Разочарованието е пътят, по който всички големи светци, учители и практикуващи са преминали. Това е пътят на смирението и съчувствието, който никое недуалистично прозрение, колкото и голямо да е то, не може да осигури. Често ще срещнете учители, които не са преминали през процеса на разочарование, да произнасят изрази от рода на “Бог е блаженство”, “Всичко е любов”, “Покоят е вечен”, докато има учители, които са съзрели чрез разочарование, казват “Винаги има какво да научиш”, “Няма край”, “Няма как да избегнеш страданието” и “Духовният живот е процес на постоянно намаляване”. Макар че някои да твърдят, че усъвършенстването на просветлението води до състояние на всезнание, разочарованието е преход от знание към не-знание.” с. 485, от същата книга

“Садхана на разочарованието” е процеса на смиряване, на разрушаване на илюзиите и претенциите на егото, на нашите идентификации и очаквания.

Защото – ако нямахме очаквания – щяхме ли да имаме разочарования? Ако приемахме настоящето – такова, каквото е – и което е белег на просветлено състояние, щяхме ли да храним надежди, че някой ден в бъдеще нещата ще са по-различни? Това е садхана на разочарованието – провал на нашите очаквания за това, че някой ден в бъдещето, когато постигнем просветление, страданието ни ще изчезне. Безброй са духовните книги и автори, които казват, че това не е така. Че блаженството и екстатичните състояния на съзнанието не са израз на просветление, а на отклонение по пътя -т.нар. висше отклонение. Че просветлението не е изчезване на страданието, а само преминаване отвъд дуалността, където все още има страдание, но ние реагираме на него по един по-различен начин. Начин, в който можем да го празнуваме. Както се казва в дзен-будизма: “Преди просветлението цепиш дърва, носиш вода. След просветлението – цепиш дърва, носиш вода”.

“Преди години си разменях бележки с един приятел, който имаше сходна подготовка… и като се вглеждахме в изминатия път, ние си казвахме неща от рода на: “Добре, страдам ли по-малко?”, “Не, действително не. Това е просто различна нагласа, но аз не страдам по-малко от преди.” “И какво да кажем тогава за добродетелта? Чувстваш ли се по-праведен сега?”, “О, не, определено не.” “И аз така.”… “А какво ще кажеш за качеството на преживяванията си? Станаха ли по-богати, по-задълбочени?” “Не, по-скоро бих казал обратното. В началото моите преживявания ми изглеждаха по-дълбоки.” Нямаше нещо, за което да кажем, че го правим по-добре, но накрая рекохме: “Но мисля, че съм изминал дълъг път.” Съгласихме се, че сме претърпели развитие, но не можехме да назовем в какво точно се изразява то. Това беше повече усещане за развитие чрез осъзнаване на останалото зад нас.”Клаудио Наранхо

Клаудио Наранхо е не само известен духовен учител. Той е и известен гещалт-терапевт, автор на една много интересна книга, която навремето за първи път предизвика интереса ми към този клон от психотерапията, наречен “гещалт-терапия”.

Споделеното от него по-горе ме кара още повече да го харесвам. Намирам го за много истинско. Вероятно, защото отговаря на моя опит. Въпреки че книгата – и главата за садхана на разочарованието, от която са цитатите по-горе, я бях чела преди доста години, тогава не бях обърнала внимание на написаното там. Сега обаче го разбрах. Вероятно защото разбирането изисква да имаш опит.

Да си опитвал. Да си опитвал доста пъти. И тогава идва разочарованието. За хората, които знаят как изглежда това, вероятно ще бъде утеха да знаят, че това разочарование не е нищо друго, освен поредната алхимична стъпка по пътя на духовната ни трансформация, в която това, което изглежда като провал, всъщност е успех. Защото пътят на духовността е парадоксален.

И това не е само учението на Лао Дзъ. Това е и Йоан от Кръста – същият този, който е писал за тъмната нощ на душата и който казва:

“По едни и същи стъпала ние се изкачваме и слизаме по стълбата; така и при това тайно съзерцание, защото същите тези общения, които въздигат душата до Бога, после я смиряват по отношение на самата нея. Защото общенията, които са всъщност от Бога, имат това качество, че смиряват душата и в същото време я възвисяват. Затова по този път да слизаш, означава да се изкачваш, а да се изкачваш, означава да слизаш, защото който смирява себе си, се възвисява, а който се възвисява, е смирен…” с. 486, същата книга

Когато се изкачим и слезем по тези стъпала не веднъж и два пъти, вече престава да ни прави впечатление. Започваме да гледаме на живота по-ведро, защото вече знаем, че каквото и да стане, е добре дошло – то е различната форма, която общението с Живота заема в този момент.

Тогава идва и чувството за хумор, идва ред на архетипа на Шута, който не случайно е последният от архетипите, представящи пътешествието наГероя в нас и който в най-развитите си форми символизира просветленото състояние на съзнанието. Вероятно това е имал пред вид Рей Бредбъри казвайки:

“Първото нещо, което научаваш в живота си, е че си глупак. Последното нещо, което научаваш е, че си същият глупак. Понякога си мисля, че разбирам всичко. След това се освестявам.”с. 485

Това е.

Просто имах нужда да споделя малко освестяващи – осветяващи зрелите форми на духовност идеи, които да внесат баланс във войнстващия позитивизъм, който е масово разпространена форма на мислене сред хората.

Като добавя, че макар и да не съм привърженик на позитивизма, аз не отхвърлям оптимизма. Напротив. Затова е важно тези двете да не се бъркат. Позитивизмът е нагласата, че изходът накрая ще бъде добър, но според критериите на Егото за това какво означава добър.

Оптимизмът е нагласата, че изходът накрая ще бъде добър, макар и да не стане така, както ние си го представяме или искаме – че ще бъде добър според това, което е добре за душата ни, и, ако ще трябва да преминем през болка и изпитания, ще ни бъде дадена силата и помощта да се справим с тях. Така че накрая да излезем от случилото се по-силни.

И по-свободни.

 

Източник: Камелия Хаджийска

~ чрез Mariya Radkova


 

 

Още от „ЗА ДУШАТА„: Знаци за Възнесение на по-високите нива.

 

знаци за Възнесение на по-високите нива

(5080)