Из цикъла “СЕДЕМ ГЛЪТКИ СВЕТЛИНА“
МАГАЗИН “ЖИВОТ”
А колко малко е нужно да превърнеш тъжната приказка в радостна… и колко много са ни лъгали, че това не може да стане?!
Е. Ч.
Досега въпросът “защо” беше се появявал много пъти, но този път беше много, наистина много различен. Иван си беше задавал този въпрос за какво ли не – защо цветята растат толкова бързо, защо не се раждаме големи, защо трябва да вечеряме преди осем часа, защо… Много защо-та се бяха минавали през главата му, но те нямаха особено значение. А това “защо” беше нещо лично. Защо го питаха какво иска, след като бяха решили да му дадат това, което не иска. И това го правеше не някой друг, а родителите му. Защо? Та нали го обичаха и правеха винаги най-доброто? Тогава защо?
Миналата година майка му го беше завела при един странен усмихнат възрастен човек, който гледаше Иван в очите и в същото време сякаш виждаше през него. И макар че това усещане беше доста необичайно, то не беше неприятно. Погледът на този човек беше дълбоко проникващ и все пак мек. Наричаха го “маестро”. На Иван това му звучеше като “майстор”, макар че маестрото не приличаше майстор. Иван беше виждал няколко майстора и маестрото нямаше нищо общо с тях. Той беше внимателен и не се държеше с Иван като с дете. Поговориха малко и после отидоха до пианото. След две-три минути маестрото каза, че момчето е музикално и че ако искат талантът му да не бъде погребан, то трябва да го запишат да се учи да свири на някакъв инструмент.
Вечерта бащата попита Иван:
– Искаш ли да се научиш да свириш? – попитаха го те.
– Искам! – радостно отговори Иван.
Той беше готов да играе по-малко, но да се научи да свири. Обичаше музиката и му беше много приятно, че когато правеше кекс майка му постоянно пееше – какво по-хубаво от това, когато приготвяш храната да пееш, та нали този който я яде ще чува песента и ще се усмихва.
“Колко хубаво!” – мислеше си Иван. – “И аз ще мога да правя музика! Поне в едно нещо ще приличам поне на единия от родителите си! Е може и да не се справям толкова добре, колкото те, но ще се опитам да ги достигна. И дори и да не успея, любовта към музиката винаги ще ни свързва.”.
– На какво искаш да свириш? – попита го баща му.
– На китара! – отговорил Иван без да се замисля. Той отдавна знаеше, че ако някой ден му се отдаде възможност да докосне музикален инструмент, то би предпочел това да е китара.
– Китарата е за дрънкане в компания! – отсече баща му. – Научи се да свириш на цигулка! Пък и имаме цигулка.
– Ама аз искам на китара! – не отстъпваше Иван.
– Това не е сериозен инструмент! – каза баща му.
Иван разбра, че разговорът е приключен. Не му се разрешаваше да свири на инструмента, на който той иска. Пък и щом като е несериозен инструмент – какво да се прави.
И тогава се появи това “защо” и започна да се умножава. Защо да свири на сериозен инструмент? Защо да свири на инструмент, който не харесва? Защо някой да свири, ако това не му доставя радост?
Следващата година Иван тръгна на училище и го записаха на солфеж. Не го насилваха да учи цигулка. Но Иван се срамуваше. Никой, освен него не ходеше само на солфеж. Всички учеха някакви инструменти. Само той – не. А искаше. Не разбираше защо не може да учи китара. Какво като е само за дрънкане в компания – нали му харесва. Пък и никой не е длъжен да стане велик музикант. Не беше ли по-важно, че ще се свърже с музиката, макар и без да й се посвети изцяло. Не разбираше. Много пъти си задаваше въпроса “защо?” и не успяваше да си отговори. А и какво значение имаше, че ще се научи да чете ноти без да се научи нито да пее, нито да свири. Това щеше да е едно мъртво знание. За какво му беше то.
И след няколко месеца Иван се разболя. Най-обикновена настинка. Но заради нея той не отиде два пъти на солфеж. Оставаха само няколко урока за тази година. Но той не искаше да се срамува от другите и не искаше да получава мъртво знание. Той никога повече не отиде на солфеж. Остана му само мечтата да се научи да свири на китара. Някога – като порасне. Не знаеше дали това ще се случи. Можеше само да мечтае.
Тогава за пръв път дойде този сън. Той не беше сигурен дали това е сън. Може би това беше животът, а другото беше сънят. Понякога му беше трудно да определи. Иван вървеше по някаква улица, но не можеше да я познае, макар да беше сигурен, че много пъти е минавал по нея. Беше нощ, не светеха никакви лампи, нямаше Луна, но не беше тъмно. Около него имаше светлина, сякаш той самият я излъчва. По цялата улица само на едно място светеше. Съвсем слабо, но светеше. Иван искаше да отиде при светлинката. Другите места не го интересуваха. Скоро стигна.
Беше някакъв магазин, целият от стъкло. Може би стъклото отразяваше неговата светлина, а може би самото то светеше – нямаше как да разбере, но това не беше важно. Много странен му се стори надписа МАГАЗИН „ЖИВОТ”.
Та нима можеше животът да се купува или да се продава. Иван малко се уплаши, но любопитството му беше много по-силно от страха. Докато се чудеше на това странно име, той се оказа на крачка от вратата. Тя се отвори сама и от изненада Иван се закова на място. Отвътре се чу мъжки глас, който с равен тон каза:
– Точно навреме идваш, Иване. Не ме накара да те чакам. Влез, не се притеснявай. Ти ще идваш тук много пъти.
Това беше още по-странно и наистина беше страшно. Но гласът беше напълно спокоен. Пък и как да научи нещо за този толкова странен магазин без да влезе.
Зад един плот от черно стъкло стоеше стар, много стар мъж, както си помисли Иван и най-шокиращото беше, че у него нямаше нищо, ама наистина нищо странно. “Невероятно – помисли си Иван – на такова необикновено място да стои човек, когото с нищо не можеш да запомниш – нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, с правилни черти, без белези – нищо, съвсем нищо, което да го отличава. Дори и да го видя още хиляди пъти, никога няма да мога да го опиша”. “Безцветният” не се усмихваше, не се и мръщеше. Не помръдваше – можеше да го вземеш за манекен. Не се чуваше дори да диша. Гледаше право напред, сякаш се е втренчил в нещо много далечно. В самия магазин имаше светлина, идваща неизвестно откъде и някак приглушена. Тази необикновена гледка заедно с безизразния тон на мъжа плашеха Иван все повече и повече. Но в същото време, той усещаше и прилив на необяснимо спокойствие. Това беше една абсурдна смесица от чувства, които не си пречеха едно на друго, не се и допълваха, а сякаш едновременно го бяха обзели. И се засилваха едновременно.
– Не можеш да ме запомниш, защото аз съм Посредникът. Какво ще купиш? – с равния си тон попита мъжът. Произнасяше думите без никаква интонация, така че човек можеше да се зачуди дали разказва нещо или задава въпрос.
– Какво да купя? – успя да каже Иван.
– Ти решаваш. Аз нямам право да се меся.
– Но аз никога не съм бил тук и не искам нищо да купувам! Искам само да разгледам и да разбера какъв е този магазин и защо си му дал толкова странно име. – Иван отново можеше да говори. – И защо се наричаш Посредникът, нали това е магазин, а не борса или кой знае какво.
(Иван много пъти беше чувал думата “борса” и тя много му харесваше.)
– Може и да си бил тук, а може и да не си бил. Аз съм Посредникът, защото посреднича между хората и Съдбата. Ти, Иване, не можеш да не купиш нищо, защото вече си платил.
– Нищо не съм плащал! – Иван беше напълно спокоен, но се възмути от тази лъжа.
– Платил си, но обикновено хората забравят, че са платили, или не искат да разберат, че са платили. Всяко нещо, от което се откажеш или което забравиш е цената, за това което ще вземеш. Ти плати, Иване.
– Как така? – Иван беше толкова учуден, че не успя дори да се ядоса от тази несправедливост – отказът и забравянето са си нещо лично и никой няма право да се меси на другите.
– Прав си, Иване, никой няма право да се меси на другите – този странен мъж – Посредникът сякаш отново беше чул мислите на Иван. – Да, прав си чух мислите ти, ти мислиш много шумно. Аз самият ти казах, че нямам право да се меся и не го правя. Аз съм само посредник.
Като видя недоумението на Иван, което очевидно очакваше, Посредникът продължи:
– Космосът не търпи празно място. Когато се откажеш от нещо, трябва да запълниш неговото място с нещо друго. Забравянето много прилича на отказа – когато забравиш за нещо, то за теб вече не съществува и ти трябва да запълниш празнотата.
– От какво съм се отказал? – попита Иван, който вече приемаше този разговор за нормален.
– Ти много добре знаеш от какво. Не е нужно да го казваш на глас нито пред мен, нито пред себе си.
– За какъв отказ говориш?
– Ти, Иване се отказа от едно желание.
– Китарата ли? – каза Иван още преди да си го помисли.
– За да бъда точен, ще го кажа така: ти, Иване се отказа от желанието си да се научиш да свириш на китара. Ти се отказа не от китара, а от едно твое желание.
– Но, баща ми не ми позволи – за голяма своя изненада Иван говореше за тази загуба съвсем спокойно.
– Да. Вярно е, но баща ти не ти позволи да се учиш да свириш, но ти сам реши да се откажеш от желанието си – това е твое желание и само ти можеш да се откажеш от него. Ти се отказа от желанието си.
– Отказах се, защото нямам възможност да го правя – каза Иван.
– Това е без значение – каза Посредникът. – Отказът си е твой. Какво ще купиш?
– Какво мога да купя срещу желанието си.
– Много неща – мечта, илюзия, униние, апатия, яд, бяс. Има и други, но трябва сам да ги откриеш. Нямам право да се меся, но мисля, че единственото хубаво, което мога да ти предложа в момента е мечтата. Ти решаваш.
Иван не мисли много.
– Избирам мечта – каза той с равен глас.
– Добре, но трябва да кажеш за какво мечтаеш. Не е нужно да го правиш на глас, но трябва да бъде нещо конкретно – такова е правилото.
– Избирам да мечтая да свиря на китара – каза Иван със същия тон.
– Не можеш да мечтаеш за това, което вече не желаеш – каза Посредникът.
Иван разбираше, че Посредникът е прав. Налагаше се да избере друга мечта, но не знаеше каква.
– А веднага ли трябва да купя заместителя на желанието.
– Да. Казах ти, че Космосът не търпи празно място. Налага се да купиш нещо друго сега.
Този път Иван се замисли. Посредникът отново застина. По нищо не си личеше, че е жив. Но Иван знаеше, че той е безкрайно търпелив и че не може да избяга от него. Трябваше да вземе решение, но нищо не му идваше на ум.
– Никога не съм знаел какво искам. Много пъти са ме питали какъв искам да стана като порасна и аз винаги съм отговарял, че не знам. Твърде малко знам, за да преценя какъв искам да стана. Може би знам какво искам, но още не съм научил, че такова нещо съществува.
– Това ти дава огромно предимство пред другите. Повечето хора се смятат за убедени, че знаят какво искат, но с това само показват заблудите си. Избират да им се случи нещо, което не харесват, а след това обвиняват обстоятелствата, лошия късмет и Съдбата. Те не искат да разберат, че Съдбата е техен съюзник, приятел и служител и че тя няма право да им откаже нищо от това, до което те имат достъп. Но ти трябва да решиш с какво да си тръгнеш от тук.
Иван не разбра нищо от това, което каза Посредникът. Умът му беше като парализиран. После се появи една самотна мисъл, която дори не беше мисъл, а повтаряща се фраза, която на всичко отгоре не беше негова. Той чуваше само “ти трябва да решиш, ти трябва да решиш…”
Посредникът стоеше като статуя. Той търпеливо чакаше. Хиляди години беше чакал. За него чакането отдавна се беше превърнало в естествено състояние. Той умееше да чака и чакането не го изнервяше, нито пък му досаждаше. Той изпитваше едно огромно уважение към чакането, защото то беше това, което предхожда свещения момент на вземането на решение.
А този момент наистина си струваше да се види. В очите на човека се появяваше една искра, която озаряваше космоса. Може би космосът беше тъмен и студен, за да се даде възможност на обитателите му да го осветят с искрите на живота. Това беше една величествена гледка – космосът се възпламеняваше, а човекът беше по-жив от всякога.
Много, много години бяха нужни на Посредника, за да се научи да вижда как се променя целият космос, когато един-единствен човек вземе решение. Разликата беше едва доловима, но красотата й беше несравнима…
Е. Ч.
~ Към Втора част – натиснете тук.
(2444)