Когато бедността ми беше млада –
като жена ми млада, като мен, –
си купихме в една дъждовна сряда
две чаши от един сервиз червен.

Щастлива беше първата вечеря:
… две чаши вино – цяла нощ любов.
А ето ме сега – от студ треперя
след мебели със позлатен обков.

До новия им плюш съм като старец.
Те ще останат и след мене, знам,
а във смъртта се влиза като в арест –
със златни вещи не приемат там.

Това ме мъчи днес и ме тревожи:
дали и чашите ще станат прах.
Износих тридесет и девет кожи
и своя малка истина разбрах:

след мъките и горестите наши,
след часове на радост и на смях
остават само тези двете чаши,
а времето минава между тях.

И скърцат нощните му дървояди.
Да скърцат – за добро или за зло, –
но мойте чаши ще останат млади,
защото червей не яде стъкло.

Защото само любовта векува,
а всичко друго се превръща в прах.
Със тези чаши плаках и пирувах
и свойта малка истина разбрах:

Не ми е нужно пухено възглаве,
ни мебели със позлатен обков,
Две чаши вино за едно „Наздраве“,
две чаши вино за една любов.

Ивайло Балабанов

чрез ~Ivan Marinov Ivanov

Харесайте, ако  сте научили нещо ново и споделете с приятели.

Ако желаете, моля следвайте ме във Facebook, вижте защо тук.

Още от „ДУМИТЕ„

Посетете моя канал в

(2434)