Как се срещаме.

Как се срещаме.

 

 

Как се срещаме.

 

 

 

Ние престанахме да се стараем. Просто не виждаме смисъл в това.

Винаги са ни казвали, че в морето има огромно количество риба и тя ще стигне за всички.

 

Но сега всичката тази риба e направо под пръстите ни – в телефоните и таблетите, в приложенията за запознанство — не искам да си взема.

 

Можем да си поръчаме човек по същия начин, по който си поръчваме iPad в интернет-магазин. С доставка.

 

Ние считаме, че близостта означава да изпращаме един на друг усмивчици. А смс-ът „Добро утро.” е равностоен на подвиг.

 

Казваме, че романтиката я няма вече. Възможно е да е така, но възможно е да ни е необходимо просто да я изобретим отново.

 

Може би, романтиката в наши дни е да сложим настрани телефона преди вечеря и да погледнем един друг в очите.

 

Може би, романтиката все още е редом с нас, просто ние не знаем как изглежда тя.

 

Когато вече сме избрали партньора, нашият поглед, както и преди, търси други варианти около нас. Защото ние имаме избор. И този избор ни убива.

 

Ние считаме, че колкото повече шансове имаме, толкова по-добре. Но, всъщност, това прави всичко някак си „разредено”.

 

Така ние никога не се чувстваме удовлетворени. В крайна сметка, ние даже не разбираме, какво е това удовлетворение, как изглежда то, звучи, усеща се.

 

С единия крак ние винаги се намираме още някъде, защото там, зад вратата, има още повече варианти. Повече, повече, повече.

 

Ние се успокояваме и се отвличаме.

 

Но, ако не е по силите ни да се срещнем очи в очи със собствените си „демони”, как бихме могли да обикнем някого другиго, та нали това е два пъти по-сложно?

 

Ние се предаваме. Отстъпваме. На практика, ние виждаме света толкова безграничен, какъвто не го е виждало нито едно поколение преди нас.

 

Може да отворим нов раздел в браузера, случайно натъквайки се на снимка от Португалия, да вземем кредитната карта от портфейла и моментално да си резервираме самолетен билет. Не го правим, но можем да го направим.

 

Работата е там, че ние можем това, дори да имаме малко средства по сметката си. Вместо това, ние дразним себе си – отваряме Instagram, гледаме живота на другите хора, който бихме могли да имаме самите ние.

 

Гледаме места, на които никога не сме били. Хора, с които никога не сме се срещали.

 

Ние „бомбардираме” себе си с външни дразнители и при това се учудваме, защо сме толкова нещастни. Защо всичко се усеща някак безнадеждно?

 

Ах, ето защо:

 

Ние нямаме дори най-малка представа за това какъв е нашият живот, но затова пък, ясно виждаме какъв не е.

 

Да кажем, че открием човека, когото обичаме и който ни обича.

 

Предложение. Близост. „Обичам те.” Да, направили сме това. След това с мълниеносна скорост излагаме нашата любов на показ.

 

Съобщаваме на хората, че вече сме обвързани, променяйки статуса си във Facebook. Качваме свои фотографии в Instagram. Ставаме „ние”.

 

Това „ние” трябва да изглежда блестящо и съвършено. Затова ние не споделяме за караниците до 3 часа през нощта, фотографиите с почервенели очи и прогизналите от сълзи чаршафи,  не пишем в Twitter 140 символа за това, че преди минута сме имали разговор, който оставя под съмнение бъдещето на нашите отношения.

 

Нееее. Такова нещо ние не споделяме.

 

Ние се представяме като щастлива двойка с идеални отношения.

 

След това ние виждаме други „щастливи двойки”, същите като нашата. И започваме да се сравняваме с тях.

 

Ние станахме поколението на емоциите. Поколението на избора. Поколението на сравнението.Поколение, което се измерва в лайкове. Добър. Достатъчно добър. Най-добър. Никога преди не сме имали такъв рог на изобилие от маркери за това как трябва да изглежда живота ни – „най-добрият от всички възможни”.

 

Натискаме „Enter”, „Enter”, „Enter” и скоро изпадаме в отчаяние.

 

Ние никога няма да сме достатъчно добри, защото това, което се опитваме да измерим, дявол да го вземе, не съществува!

 

Няма такъв живот. Както и няма такива отношения.

 

Но ние не можем да повярваме в това. Та нали сме го виждали със собствените си очи в собствената си емисия с новини във Фейсбук.

 

И ние искаме този живот. И ще страдаме, докато не го получим.

 

И се разделяме. Защото самите ние сме недостатъчно добри, а нашите отношения и живот не достигат до мнимия идеал.

 

 

Отново прелистваме страници с профили. Отново си поръчваме някого, като пица, с доставка, направо до вратата.

 

И всичко започва отначало. Емоции. Секс. Съобщения „Добро утро!”. Съвместно селфи. Сияеща, щастлива двойка.

 

Сравняваме. Сравняваме. Сравняваме.

 

Неизбежно и незабележимо ни залива нова вълна на неудовлетворение. Нощните караници. „Нещо не е наред с нас“. „Това не работи.” „На мен ми трябва нещо повече.” И се разделяме.

Още една изгубена любов.

И следващият път ще бъде абсолютно същото. Още един бърз неуспех. Още един опит да „събереш” живота си в 140 символа, в замръзнали, обработени снимки, в четири дубъла в киното.

 

Ние толкова много се безпокоим за създаването на блестящ, щастлив живот.

 

 

А какво е идеалът и кой го е създал?

 

Ние не знаем, но дяволски го искаме.

 

 

Но това „повече”, след което постоянно тичаме е лъжа.

 

Всъщност, ние искаме да си бъбрим по телефона. Искаме да виждаме лицето на любимия или любимата на живо, а не на екрана. Искаме всичко да следва хода си постепенно. Искаме всичко да е естествено. Искаме животът ни да не се изчерпва с лайкове (харесвания), иконки, абонати, коментари и брой гласували.

 

Ние може все още да не знаем, че искаме това, но нещата стоят по този начин.

 

Ние искаме дълбока истинска връзка. Искаме любов, която ще съзидава, я няма да руши. Искаме да ходим на хората на гости. Искаме в края на дните си да сме уверени, че сме изживели живот, пълен със СМИСЪЛ.

Ето какво искаме. Дори, ако все още не знаем това.

 

 

Въпреки това, засега ние не живеем така.

По този начин, засега не обичаме.

 

 

 

Източник

Превод от руски език – Диана Делева

 

 

(15038)

Вашият коментар