И понеже водих доста различен живот, докато пътувах, тази промяна към живота от 9 до 5 ч. успя да ми разкрие неща, които пропусках преди.

Откакто ми предложиха работата аз харча все по-безгрижно.

Не глупаво, но просто по-бързо вадя портфейла си за разни неща. Като малък пример е това, че си купувам скъпи кафета отново, дори да не са толкова добри, колкото по-евтините. Дори не ги допивам радвайки се на слънцето, а когато пътувах това бе едно от радостните преживявания свързани с пари.

Не говоря за големи, екстравагантни покупки.

Говоря за дребни, ежедневни и безразборни разходи за неща, които изобщо не ми носят кой знае какво в живота, а имам още две седмици до първия чек.

Като погледна назад ми се струва, че винаги съм правил това, когато съм работил на добра позиция – щастливо харчейки в свободното време. Сега след деветмесечен живот с раница на гърба и никакъв приход съм малко по-осъзнат за този феномен, докато ми се случва.

Предполагам го правя, защото съм се завърнал към определен статус, като зает професионалист, който явно ме обвързва с определено ниво на преразходи. Съществува едно любопитно чувство на власт и сила, което идва в следствие на хвърлената двайсетачка без следа от критично мислене. Чувството да упражниш тази власт на долара е сладко, когато знаеш, че той ще се появи в джобът ти съвсем скоро и без това.

Това, което правя всъщност не е изобщо нещо нестандартно. Всеки го прави. Даже мисля, че просто съм се завърнал към нормалната психология на потребител след известно време извън нея.

Едно от изненадващите неща, които открих по време на пътешествието си е, че харча много по-малко на месец, докато пътувам в чужди държави, които дори са по-скъпи от моята (Канада), в сравнение с това, което харча, като обикновен работник у дома. Имах много повече свободно време, посещавах чудесни места и се срещах с хора наляво, надясно. Бях спокоен и умиротворен и прекарвах времето си незабравимо, което някакси излизаше далеч по-евтино от скромния живот от 9 до 5 ч.

Сякаш за моят долар получавах много повече, когато пътувах. Но защо?

Култура на не-нужностите.

Тук на Запад, лайфстайлът на ненужното потребление е умишлено култивиран и подхранван в обществото от големите бизнеси. Компании от всякакви индустрии инвестират върху това да правят обществото незаинтересовано за това как харчи парите си. Те окуражават винаги, когато могат обществените навици на ненужно и редовно харчене.

В документалния филм „Корпорацията“, маркетингова психоложка прави изследване, в което открива, че от 20 до 40% от продажбите на играчки нямало да се случат, ако децата не са натяквали на родителите си да им ги купят. Едно от четири посещения на увеселителен парк също нямало да се случат. Това изследване и подобни на него карат компаниите да рекламират продуктите си директно на децата.

Само в това маркетингово изследване са представени милиони изхарчени за проектиране на нужди. Ето и какво пише Луси Хюз, ко-създател на „Натякващия фактор“: „Възможно е да манипулираш потребителите да търсят нещо и следователно да го купуват. Това е проста игра.“

Това е един малък пример за нещо, което продължава доста отдавна. Големите бизнеси не правят своите милиони, чрез рекламирането на стойността на техните продукти – те ги правят, чрез създаването на култура от милиони хора, които да купуват повече от нужното им и които се стремят да задоволяват недоволството си чрез потреблението и харченето на пари.

Ние харчим, за да се окуражим, за да не изоставаме от съседите, за да осъществим детската си визия за това какво представлява живота на възрастен. Ние харчим, за да демонстрираме статусът си в живота и света и по още много други психологически причини, които изобщо нямат нищо общо с това, колко е полезно в действителност закупеното. Колко неща имате в мазето, гаража или на тавана, които не сте използвали през миналата година?

Истинската причина за 40-часовата работна седмица

Най-доброто средство на корпорациите за поддържане на такава култура е проектирането на 40-часовата работна седмица, като нормален лайфстайл. При тези обстоятелства хората са принудени да изградят живота си около вечерите и уикендите. Така ние естествено сме по-склонни да харчим безумно за забавления и удобства, понеже свободното ни време е ограничено.

Вече съм на работа от няколко дни и вече усещам как по-здравословните занимания изчезват от живота ми. Разходки, упражнения, четене, медитация и писане. Единственото сходство между тези занимания е, че изобщо не са скъпи, но отнемат време.

Изведнъж имам повече пари и по-малко време, което означава, че съм в абсолютно сходство с обикновения работещ северно-американец, отколкото бях преди няколко месеца. Докато пътувах изобщо не се замислях дали да прекарам деня мотаейки се в национален парки или четейки книга на плажа, сега за такива неща дори и не може да става въпрос. Което и да е от тях да направя, то ще изяде голяма част от безценният ми уикенд!

Да не говорим, че последното нещо, което ми се прави, когато се прибера от вкъщи е да правя упражнения. То е извън въпроса и след вечеря или преди лягане или веднага след събуждане, а това всъщност са единствените свободни моменти, които имам в делничните дни.

Това изглежда, като проблем с лесно решение: работи по-малко и ще имаш време. И без това съм си доказал, че мога да живея пълноценно и с по-малко пари, отколкото изкарвам сега. За съжаление това е почти невъзможно в моята индустрия, а и в повечето други. Или работиш 40 часа и повече или изобщо не работиш. Моите клиенти и работодатели са твърдо застанали зад тази стандартизирана трудова култура, че дори не си струва да се опитвам да ги убеждавам да не ме занимават след 13 ч.

Осем часовият работен ден е проектиран по време на индустриалната революция във Великобритания през 19-ти век, като мярка за спиране на протестите на експлоатираните работници, които са били задължавани да работят по 14 до 16 часа на ден.

И докато технологиите и методите за производство напредват, работниците във всички индустрии започват да увеличават производителността си и да създават повече стойност за по-кратко време, може да си помислим, че това ще доведе до по-къс работен ден.

Но това не е така. Осем часовият работен ден е прекалено печеливш за големите компании и, то не защото хората вършат повече работа за осем часа (средно офис работник върши за осем часа работа, която отнема по-малко от три), а защото той създава, толкова щастливи потребители в обществото. Да ограничаваш свободното време, означава хората да харчат много повече за удобства, за удовлетворение и за всякакви други неща, които облекчават. Това ги кара да продължават да стоят пред телевизорите и да гледат реклами. Това ги прави не-амбициозни извън професионалната им заетост.

Ние бяхме умишлено въведени в една култура, която е проектирана да ни оставя уморени след работа и гладни за признание, готови да плащаме за удобства, забавления и шоу бизнес, но най-вече за да ни държи относително недоволни от живота дотолкова, че да продължаваме да искаме неща, които нямаме. Ние пазаруваме, защото винаги ни се струва, че нещо липсва. Това, което липсва е свободното време за наистина важните за нас неща.

Западния модел на икономиката, особено в щатите е изграден в много прецизно изчислен модел, който да балансира между удовлетворението и недоволството така, че да води до пристрастяване към ненужното потребление. Ние купуваме, за да се окуражим, за да се наградим, за да отпразнуваме, за да решим проблем, за да се извисим, чрез статут и за да изкореним скуката.

Представяте ли си какво би станало в Америка, ако изведнъж харченето за толкова ненужни неща, които не добавят никаква дългосрочна стойност в живота ни изведнъж спре?

Икономиката ще рухне и никога няма да се възстанови.

Всички добре огласени проблеми на Америка, като затлъстяването, депресията, замърсяването и корупцията са просто цената, която се плаща за поддържането на една икономика за трилиони долари. За да е „здрава“ икономиката, Америка трябва да се разболява и да стои болна. Здравите и щастливи хора не изпитват нужда за много повече, отколкото имат. Това означава, че не харчат за боклуци, нямат нужда да бъдат забавлявани толкова много и нямат нужда да седят и гледат реклами.

Културата на осемчасовия работен ден е най-доброто средство на бизнеса, което да държи хората в това състояние на незадоволеност, в което единственият отговор е – пазарувай.

Може да сте чували за закона на Паркинсон. Споменава се често във връзка с използването на време – колкото повече време ти е дадено, за да свършиш нещо, толкова повече ще ти отнеме да го свършиш. Невероятно е какво можеш да свършиш за двадесет минути, ако са ти дадени само двадесет минути. Но ако имаш на разположение целия следобед, сигурно ще отиде до вечерта.

Повечето от нас се отнасят и с парите си така – колкото повече имаме, толкова повече харчим. Не, че изведнъж имаме нужда да купуваме повече, защото правим повече, а просто защото можем и затова го правим. Всъщност е факт, че е доста трудно да не повишаваме стандарта си на живот, когато получим повишение на заплатата.

Не смятам, че е нужно да загърбим цялата, грозна система и да избягаме в гората, като се преструваме на глухо магаре, както Холдън Колфийлд често си представя, но със сигурност би било добре да разбираме, какво искат от нас големите бизнеси. Те работят от десетилетия за създаването на милиони идеални потребители и всъщност са успели. Освен, ако не сте истинска аномалия, то вашият живот вече е бил проектиран за вас.

Перфектният потребител е незадоволен, но обнадежден, незаинтересован в сериозно индивидуално развитие, притежаващ силни навици свързани с телевизия, работа на пълно работно време, изкарване на относително добра сума, отдаващ се изцяло в свободното си време и летаргичен в промеждутъците.

Ти ли си това?

Преди две седмици бих отговорил – „Не, по дяволите! Това не съм аз!“, но ако продължа, както последната работна седмица ми се струва, че само ще ми се иска да мога да кажа, че това не съм аз.“

 

~ Европейска Гражданска Инициатива за Безусловен Базов Доход

Източник:  http://www.raptitude.com/2010/07/your-lifestyle-has-already-been-designed/