Духовна зрялост и условия за постигане на висши познания.

 

У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. 

Духовните учители винаги говорят за един свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.

 

Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности.

– Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там.

 

В случая има две важни подробности. първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света.

 

От друга страна, за всеки трябва да е ясно, че ако сериозно и дълбоко се стремят към познанието, Посветеният при всички обстоятелства ще го намери.

 

Защото всред Посветените цари един единствен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание. Но съществува и друг естествен закон, който забранява да се предава дори и най-малката част от знанието на тези, които не са достойни за него. Колкото по-съвършен е Посветеният, толкова по-строго спазва той тези два закона. Духовната връзка, която свързва всички Посветени, няма външни очертания, но споменатите два закона са именно онази спойка, която осигурява нейното здраво единство.

– Пътищата, които водят човека до зрелостта за възприемането на една духовна тайна, са точно определени. Техните посоки са очертани в духовните светове с вечни букви; там посветените пазят висши тайни. В старите предисторически епохи, храмовете на Духа бяха видими за всички: днес, когато животът е станал толкова бездуховен, храмовете не са вече тук и те не са видими за физическите очи. Но в духовна форма, те са навсякъде; и всеки, който ги търси, може да ги намери.

Само в своята собствена душа човекът може да открие средствата, които ще накарат Посветените да проговорят.

 

Ако той развие в себе си определени качества, висшите съкровища на Духа могат да се открият пред него. Началото трябва да се постави с едно основно душевно настроение. Духовният изследовател нарича това основно настроение път на преклонение пред истината и познанието. Само този, който е постигнал това душевно настроение, може да стане духовен ученик.

Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове. Посветеният е овладял силата да се издига във висшето познание, само защото е изпитал преклонение в своето сърце.

Висините на Духа могат да бъдат превзети само ако се мине през портата на смирението. Никой не може да стигне до истинското познание, ако не изпитва преклонение пред него.

Несъмнено, човек има правото да гледа светлината в лицето, но той трябва да придобие това право. В духовния живот също има закони, както в материалния свят. Ако натриете стъклена пръчка с подходяща тъкан, тя се наелектризирва, т. е. получава силата да привлича малки частици. Това явление произтича от един природен закон и е познато на всеки, който е запознат с физиката. Но по същия начин и всеки, който е запознат с началните положения на Духовната Наука, знае: всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание.

Този, който е склонен към чувство на смирение, или е имал щастието да е насочен към него от едно правилно възпитание, ще е изключително улеснен, когато по-късно потърси достъп до висшето познание.

Ако човек не притежава такава подготовка още в първите стъпки по пътя на познанието, пред него израстват сериозни пречки и той не би могъл да ги преодолее без енергичната намеса на себевъзпитанието, целящо да породи смирение в душата на окултния ученик.

 

Днес е твърде важно да се обърне необходимото внимание върху тези неща. Нашата цивилизация тласка хората по-скоро към критика и осъждане, отколкото към смирение, преклонение и жертвоготовност. Дори нашите деца предпочитат да критикуват и рядко изпитват уважение. Обаче всяка критика, всяка осъждаща мисъл прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила.

– Човек никога не би постигнал съвременното равнище на науката, индустрията, съобщенията и законодателството, ако той не упражняваше критиката навсякъде;

ако не прибягваше до мащабите на своя собствен разум, ако не следваше максимата „всичко изпитвайте и приемайте най-доброто“.

Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.

Нека подчертаем: при висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред Истината.

 

– В епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват.

Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства.

Нашата цивилизация все повече изтласква първите чувства и в ежедневието човек рядко се докосва до тях. Ако някой търси висшето познание, той трябва да породи тези чувства в себе си, да ги влива сам в своята душа. А това се постига не чрез изучаване, а чрез самия живот.

Ако човек иска да стане духовен ученик, трябва сам да възпитава в себе си чувство на смирение и преклонение. Навсякъде в своето обкръжение и в своите изживявания, той трябва да търси онова, което поражда в душата му удивление и преклонение.

Ако срещайки един човек, осъждам неговата слабост, аз сам пропилявам моята сила за висшето познание; но, ако с обич търся неговите добри качества, аз умножавам тази сила.

– Духовните учители знаят каква сила се натрупва от навика да се търсят добрите страни във всички неща и отказа да се критикува.

Но това не трябва да остане само външно правилно в живота. То трябва да проникне в най-дълбоките бездни на нашата душа.

Човек държи в ръцете си средствата за своето усъвършенствуване и в хода на времето той може да се преобрази напълно.

Обаче това преобразяване трябва да се извърши в неговия вътрешен свят, в областта на неговия мисловен живот. Съвсем не достатъчно, ако аз външно проявя уважение към едно или друго същество; това уважение аз трябва да изградя в моите мисли. Така окултният ученик започва да влива смирение в своя мисловен живот. Той трябва да култивира в своите мисли чувството на преклонение.

Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание.

И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота.

Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение.

Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят. Сега хората застават пред него под съвсем друга форма. Естествено, през този период от живота, човек все още не е в състояние да вижда това, което се описва като човешка аура.

За тази цел се изисква много по-напреднало обучение. А то се осъществява по-добре, ако вече е преминат периода на упорити медитации, целящи постигането на смирение и преклонение. Но не трябва да се мисли, че те могат да породят раболепие и робски чувства. Преклонението пред човека се превръща в преклонение пред истината и познанието. Опитът учи, че истински независими са онези хора, които са се научили да изпитват преклонение там, където то е оправдано.

А то е оправдано винаги, когато произтича от дълбините на сърцето.

– Навлизането на духовният ученик в „пътя на познанието“ става незабележимо и тихо.

Околните не долавят никаква външна промяна. Той продължава да работи да изпълнява своите задължения както по-рано. Преобразяването се разиграва изключително във вътрешните сфери на душата, които са недостъпни за външния свят. Целият душевен живот се озарява от едно преклонение пред всичко, което наистина заслужава преклонение. В това основно чувство се съсредоточава целия душевен живот на човека. Както с лъчите си Слънцето пробужда за живот всички живи създания така и преклонението пробужда за живот всички усещания на духовния ученик.

Първоначално човек трудно може да повярва, че чувствата като уважение и преклонение имат нещо общо с неговото познание. Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способност сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси.

Изобщо не се замисляме, че тъкмо душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото. Ако вместо хляб, тялото поема камъни, неговата дейност угасва.

Същото става и с душата. За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност.

Напротив – всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважение неща, парализират и умъртвяват познавателната способност.

Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура.

Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура. В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени. Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност.

Около себе си човек започва да възприема факти, за които по-рано е нямал никаква представа. Преклонението пробужда в душата една симпатическа сила, която привлича към нас определени качества на обкръжаващите ни същества, които до тогава са били скрити за нас.

Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство.

То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив – той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато „разпиляване“, не намира пътя към Духа.

Духовният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят.

В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят.

Духовният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които – той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от всичко, което му е открил външния свят.

Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност.

Тук се крие голям и опасен подводен камък.

Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай.

Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за духовния ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия „Аз“, така че той да се затвори в себе си. Обаче той трябва да отвори Аза за външния свят. Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния свят. Ако върши обратното ще заприлича на растение, което не може вече да извлича хранителните вещества от околната среда.

Но, ако се придържа към насладата, той се капсулира в себе си и има значение единствено за себе си, а не за света. Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя „Аз“, светът ще го отдели от себе си.

За света той е мъртъв.

Духовният ученик третира насладата само като едно средство да облагороди себе си с оглед на мировата еволюция. За него насладата е само наставник, чиито уроци за света той следва, превръщайки насладата от сетивния свят в наслада към вътрешната работа на душата. Той се учи не да трупа свои съкровища от знание, а да ги постави в служба на света и Космоса.

Във всяка от разновидностите на Тайната Наука съществува един основен закон, който не трябва да се нарушава и всяко окултно обучение е длъжно да го разясни на ученика. Този закон гласи: „всяко познание, което ти търсиш само за да обогатиш своя ум и за да натрупаш съкровища в себе си, те отклонява от твоя път; обаче всяко познание, което търсиш за благото на човека и мировото развитие, те води напред“.
Този закон трябва строго да се спазва. Ти не можеш да станеш духовен ученик преди да си го превърнал в ръководна нишка на своя живот. Тази окултна истина на духовното обучение може да бъде формулирана така: „всяка идея, която не се превръща в твой идеал, убива в душата ти една сила; но всяка идея, която се превръща в идеал, пробужда в теб нови жизнени сили. „

~ чрез Alex Hrissimov
От „Как се постигат познания за висшите светове“, Рудолф Щайнер.

 

(4524)