Из цикъла  “СЕДЕМ ГЛЪТКИ СВЕТЛИНА“

 МАГАЗИН “ЖИВОТ”

 

А колко малко е нужно да превърнеш тъжната приказка в радостна… и колко много са ни лъгали, че това не може да стане?!

                                                                                                                             Е. Ч.

 

 

Втора част                                        

Първа част – натиснете тук

 

В главата на Иван фразата, която искаше от него да вземе решение, се беше превърнала в тътен, а после – в бучене. Някаква част от него долови, че му е трудно да диша. Сякаш мускулите на корема и гърдите му се бяха вцепенили и нямаше как да бъдат задвижени. Той се сети, че може би ако припадне ще се приключи с това напрежение.

– Припадането също е вземане на решение, Иване. Разбираш това, нали?

Иван не разбираше. Та нали припадането, ако е истинско, не зависи от него?! То просто се случва и не можеш нищо да направиш?!

– Не, ти избираш да припаднеш. Никой не може да избере вместо теб. Но, да избереш припадането, означава да избереш бягството от ситуацията. Това е едно от възможните решения, но то не се взема съзнателно и, въпреки това, има същите последици като всяко друго решение.

Иван отново не разбираше, но опитът му да осъзнае какво му говори Посредникът му дойде в повече. Магазинът започна да се размива, малко след това Посредникът изчезна. Иван имаше чувството, че потъва, че се разпръсва или може би се разпилява, но без да се разпада. Нещо го люлееше във въздуха (макар и да не беше сигурно, че има въздух). Приличаше на плуване на меки тласъци – с ускоряване и забавяне, с гмуркане и издигане, дори не напомняше за нещо познато. После всичко изчезна. Следващото, което Иван видя, беше стената на стаята му.

През целия ден той имаше странно усещане.

 

Светът определено не си беше на мястото. Може би всичко беше завъртяно на 90 градуса или беше по- високо или по-ниско или по-наляво или по-надясно или по-бавно или по-бързо или по-плавно или по-рязко… Не можеше да види какво е – всичко си беше на мястото, но, всъщност, нищо не си беше на мястото. Като повечето хора Иван беше привързан към своя свят и това чувство го дразнеше. Не много, но достатъчно, за да не се чувства добре. Макар, че той почти никога не си спомняше какво е сънувал, през този ден на няколко пъти си спомни за събития от съня.

 

И докато филмите-спомени бяха само необичайни, то думите на странния човек, който наричаше себе си Посредник на съдбата, бяха плашещи, въпреки че силата на звука и тонът бяха съвсем спокойни. В тях имаше нещо натрапчиво и нещо чуждо – сякаш му бяха имплантирали някакъв по-особен орган, какъвто той не е искал. Когато това усещане се засилеше, Иван тръсваше няколко пъти глава надясно-наляво и за миг беше напълно спокоен, но след по-малко от секунда отново се чувстваше по същия начин. Нямаше с кого да поговори за това – всеки би му казал, че това е просто сън и няма защо да мисли за такива глупости.

 

Налагаше се да се справи сам, макар и да не знаеше нито с какво, нито как да се справи, Знаеше само, че ТРЯБВА  да се справи.

В този ден Иван ясно разбра еластичността на времето – искаше му се да го свие в един миг, но вместо това, то се разтягаше. Той не се опита да разтегне времето, за да види дали тогава то няма да се свие. Страхуваше се, че ако опита това, което не иска, със сигурност ще успее. А може би нямаше смисъл – нали след деня идваше нощта и той щеше да легне да спи. Тогава можеше пак да се окаже в този сън. Наистина, това не беше кошмар, той не се страхуваше, но се плашеше.

Вечерта Иван беше много уморен. Легна си рано и след като около минута се питаше дали ще сънува магазин “ЖИВОТ” и Посредника на съдбата, той заспа дълбоко.

На другата сутрин не си спомняше какво е сънувал и това го зарадва. Не се чувстваше толкова странно, като предишния ден. В главата му пак се появяваха случки от онзи сън, но те изглеждаха някак далечни и размити. Думите на Посредника отново звучаха в главата му, но онова магнетично въздействие беше почти изчезнало. Иван се чувстваше нормално или по-скоро почти нормално.

След няколко дни от съня не беше останала и следа. От влечението към китарата – също. Дните бяха еднообразни, но Иван не обръщаше внимание на това, важното беше, че е нормален. Да, наистина беше нормален – той се отказа и от други желания, точно както правят нормалните хора. Беше се научил какво значи “щом не може, значи не може”. Беше приел, че не може да постигне всичко, което иска. Смяташе, че това е признак на зрялост и той е решил да узрее малко по-рано от другите.

И Иван растеше нормален, по-зрял, но все пак нормален.

Имаше дни, в които той се чувстваше странно, но то беше само някакво усещане – и сънят и чуждият глас си бяха отишли.

Някъде към средата на седми клас баща му го попита:

– Иване, в какво училище искаш да учиш?

– В хуманитарна гимназия.

– Това пък за какво ти е?

– Обичам изкуството – Иван отговори само от учтивост. Той не виждаше смисъл в този въпрос – та нали ставаше въпрос за желание, за предпочитание. Как можеш да обясниш на някого защо те привлича нещо, каквото и да е то. Хората сме различни, имаме различни вкусове, възгледи, мечти… Това беше един ужасен въпрос – принуждаваше те да се оправдаваш за това, че си такъв, какъвто си.

Вместо да го приемат, го обвиняваха. Детското възхищение от родителите беше изчезнало, то беше смазано, беше погребано, но споменът беше останал и това усилваше болката.

Иван се чувстваше унизен.

Той искаше да не прилича на баща си, смяташе, че ако се появи някаква дори бегла прилика, това няма да е само загуба, то ще бъде провал, пълен провал. Разговорът продължи, но това вече нямаше значение. Всъщност не беше точно разговор, а монолог на баща му (макар и не като този на Хамлет).

Иван се беше отдал на болката и унинието.

Щели да го запишат да учи в природонаучна гимназия – това било нещо сериозно, не като лаладжийството на разните му там хуманитарни губивремвщини, които се кичат с етикета наука. А и сигурно (защо ли в този странен език, наричан български вместо “вероятно” се казва “сигурно”) там нямало да го приемат. Изобщо не стана въпрос да му дадат възможност да опита.

Решението беше взето и то отново от някой друг.

 

“А защо ли ме питат, след като вече са го решили вместо мен?” – чудеше се Иван – “За да ме унизят ли? Не, не мога да повярвам! Добре де, ако не е за това, тогава защо?”. Това “защо” също увисна, като предишните. “Увисна” – колко точна дума – сякаш са обесили някого. Наистина, ако не беше обесено едно желание, нямаше да има “защо”

Иван се прибра в стаята си и легна. Но не беше сам. С него бяха болката и безсилието. А също и самосъжалението. А преди малко ги нямаше. Бяха дошли някъде отвън. Бяха си намерили място, откъдето да влязат.

Той не можеше дори да заплаче – момчетата не плачат – това е привилегия само на момичетата и жените, мъжете (а също и момчетата) нямат такова право. “Кога ли ще се махна от него, кога, кога?…”. За съжаление нямаше да е скоро. “А дотогава какво – все да ме тъпче ли?”.

 

И, въпреки това, Иван не се сърдеше на баща си. Това беше много, много странно чувство – беше бесен, но не се сърдеше.

Някъде нещо в него разбираше, че този човек не е способен да се държи по друг начин и затова нямаше как да го упреква. “А защо аз не мога да се държа по друг начин, така че желанията ми да се изпълняват? Всъщност, това са глупости, положението е такова и не може да се промени, защото баща ми не може (защото не иска) да се промени. Няма начин!”.

След около час и половина Иван излезе да се разходи. По-рано не можеше, защото не искаше някой да го види в такова състояние. Срещна се с някакви приятели, с които пушиха и си говориха глупости, както обикновено.

Вечерта се въртя няколко часа в леглото.

Макар да не беше толкова нервен, както след разговора с баща си, той все още беше превъзбуден и понеже не знаеше какво да прави с тази енергия, той се ядосваше, без да занимава другите с това. Това го ядеше, докато е буден и едновременно с това му пречеше да заспи. Всъщност, той не беше сигурен, че изобщо има време, през което да е буден – не чувстваше това, което прави, а това, което вече е отминало, а и мислите му не бяха тук, а в някакъв измислен свят. Най-накрая заспа.

 

И отново се появи онази странна улица, но някак по-различна. Или може би той беше по-различен – виждаше по-ясно, придвижваше се по-лесно. Светлината не беше по-силна, а някак по-мека. За миг той си помисли, че се е облякъл в светлина и затова около него свети. Или, може би, светлината извира от него, а тялото му е нещо като обвивка, като скафандър, а истинското му тяло е тази светлина. После се изненада от спомените за предишните си посещения в Магазин “Живот” – те бяха твърде много. Макар, че полагаше усилия да се движи, някак неусетно стигна до магазина.

 

Надписът “МАГАЗИН ЖИВОТ” му се стори различен. Беше на същото място, шрифтът беше същият, но надписът беше различен. Докато се чудеше на неуловимата промяна, вратата се отвори без никой да я докосва. Този път Иван прие това за напълно нормално.

– Надписът не е различен. Ти си различен, Иване – каза Посредникът на съдбата.

– И кое ми е различното?

И двамата сякаш продължаваха някакъв разговор, който не е спирал. Иван имаше усещането, че не е излизал от магазина, а само са направили пауза от няколко секунди – нямаше защо да се поздравяват и да си разменят любезности – просто продължаваха това, което не са прекъсвали. Този Посредник сега предизвикваше у Иван някаква необяснима симпатия, въпреки безчувствеността си, която Иван беше убеден, че е привидна.

– Виждаш светлината, но все още не я разбираш, макар че улавяш някои аспекти. – Сякаш говореше за същото, без никаква пауза, Посредникът продължи – Прав си, не съм безчувствен, само съм спокоен и не си създавам илюзорни очаквания.

– Как успяваш? – Иван беше заинтригуван и едновременно недоумяваше как е възможно да се постигне състояние, в което да изпитваш чувства, но да не се изтощаваш от тях.

– Тъгата винаги е тъга, болката винаги е болка, радостта винаги е радост, любовта винаги е любов и аз ги изпитвам, но не им робувам.

– Имаш пред вид, че не им се поддаваш, но все пак ги изпитваш?

– Не. Аз преживявам всичко вътре в себе си. Ти, например не си ме виждал да се смея или дори само да се усмихвам, нали?

– Не, разбира се.

– И само по тази причина, ме смяташ за безчувствен, студен, сериозен, тъжен?

– Така мислех, но сега не знам. Ти си много странен.

– Аз съм Посредникът на съдбата и затова хората ме смятат за странен. Всъщност, аз почти непрестанно се смея, но не го показвам външно.

– И откъде намираш толкова поводи?

– Собствената глупост е много забавна, когато я превъзмогнеш. Постоянно гледам как хората правят глупостите, които аз съм правил и това ми е много забавно. На теб не ти ли се е случвало да ти стане смешно, когато видиш как някой прави нещо, което ти самият някога си правил, но си разбрал, че не си струва?

Иван се замисли. Много пъти се беше смял, но не се сещаше за такъв повод.

– Не, не се сещам?

– В онзи свят, който повечето хора смятат за “истинския свят” казват, че най-ценно е да се надсмиваш над себе си. Чувал си го, нали?

– Да и съм го правил.

– Може би. Но, и така да е, пропуснал си много поводи.

– Сигурно си прав – Иван го каза от учтивост. Не искаше да спори с Посредника.

– Много добре знаеш, че това няма значение. Защо бързаш да се съгласяваш?

– Кое няма значение? – за Иван беше странно да чуе от някого, че собственото му мнение няма значение. Дори и от Посредника това прозвуча шокиращо.

– Ти отлично ме разбра, Иване. Моето мнение няма значение.

– Прав си, смятам, че не си прав. Пропуснал съм съвсем малко поводи за смях.

– Не става въпрос за това. Моето мнение няма значение, дори и ако е правилно.

– Сега вече изобщо не те разбирам. Ако мнението ти е неправилно, разбирам, че не трябва да му се обръща внимание, но ако е правилно, не може да няма значение.

– Добре, нека първо да поговорим за неправилното мнение. Не съм казвал, че не трябва да му се обръща внимание, а че няма значение. Разбиращ ли?

– Мисля, че да.

Добре. И без това сам ще трябва да разбереш дали си разбрал. А сега за правилното мнение. Защо смяташ, че то има значение?

– Как защо – защото е правилно.

– Да, но как ще разбереш, че е правилно?

– Ако мнението ми за нещо е правилно, ще се случва това, което очаквам.

– В такъв случай какво значение има мнението сега, когато още нищо не се е случило?

Иван никога не си беше задавал такъв въпрос. Може би правилното мнение щеше да има значение някога, може би не, но, наистина, какво значение можеше да има сега, в момента.

– Не знам?

– Какво значение има за теб моето мнение?

– Та ти знаеш много повече от мен!

– Да, но може да сгреша. Освен това аз не държа знанието за себе си, но за да го предам, трябва този, на който го давам да го вземе.

– Да не искаш да кажеш, че твоето мнение няма значение за мен, просто защото е твое, а не мое?

– Да, но защо за теб трябва да има значение твоето мнение?

– Защото е мое, та нали то е създадено от мен!

– Потта ти също е създадена от теб, но след като се изкъпеш тя вече няма значение.

– Искаш да кажеш, че с мнението ми е същото – след като си го създам, то вече няма значение, защото в момента, в който си съставя мнение, то няма значение?

– Точно така.

– И с чувствата е същото?

– Не. Мнението е плод на мисълта, а тя се създава от една малка част на мозъка. Чувството е нещо съвсем различно, защото обхваща цялото същество на човека, но не трябва да му позволяваш да те обсебва, защото то започва да живее твоя живот, а ти го губиш.

– Значи да чувствам, но да не се поддавам на чувството?

– Да. Просто не позволявай на нищо да ръководи живота ти, независимо дали е събитие, чувство или човек. Определяй живота си сам.

– Но как?

– Не приемай нищо лично. Нищо от това, което ти се случва не е злонамерено насочено към теб. Дори и ако е причинено от злонамерени действия, то не е проява на нещо лично, а естествена последица от глупост и страх.

– Значи баща ми не желае да уча там, където аз искам, защото се страхува.

– Да. Страхува се, че няма да успееш.

– Но защо? Ако изобщо някой трябва да се страхува, то това съм аз.

– Защото повечето хора са свикнали да се страхуват. Не знаят какво друго да правят.

– Страхът е един лош навик, така ли?

– Да. Бебетата не се страхуват, нали?

– Не знам. Трудно ми е да преценя.

– Ти страхувал ли си се като бебе?

– Не си спомням.

– Защото няма какво да си спомниш. Страхът е нещо, на което ни учат.

– Защо?

– Защото страхът е една добра защита, но, за съжаление, хората много бързо го превръщат в самоунищожение.

– А защо аз не настоях да уча където аз искам, а не където иска баща ми?

– Ти знаеш отговора и ти трябва да го кажеш.

– От страх да не се скарам с баща си.

– Да, но не само.

– И от страх, че няма да успея.

– Да, така е. Но какво, като не успееш. Нали дори и да не успееш, си направил всичко, за да постигнеш желанието си. А и успехът е сигурен, ако вървиш към него. Единственият начин да не успееш, е да се откажеш.

– А ако не съм способен? Ако просто не притежавам нужните качества?

– Всеки притежава нужните качества.

– Знаеш, че не е така. Хората сме различни.

– Да, но на всеки човек е дадено достатъчно, за да успее в това, което желае. Разликата е само в това, че на едни е дадено повече, а на други по-малко, но достатъчно за да успеят. А освен това не забравяй, че критерият за успех също е индивидуален – някои искат да са най-добрите, други да са добри, а трети – просто да успеят да направят нещо, което за себе си смятат за невъзможно.

Хората често забравят, че да успееш означава да постигнеш своето желание, а не да надминеш другите. Ако тръгнеш по пътя на своето желание, можеш да се радваш на успехите на другите, но изобщо не би ти и хрумнало да ги сравняваш със своите успехи.

– Значи просто трябва да избера своя успех.

– Да, за да успееш, е нужно да избереш успеха и нищо повече.

– Добре, тогава ще купя успех за това да уча където аз искам.

– Добре. Плати ми го и ще го имаш.

– С какво?

– Какво имаш? Можеш да платиш със страх, с нервност, с яд, със злоба, със самозалъгване, със заблуда, с притеснение, с мързел, с мекушавост, с безличност. Има и други възможности, разбира се, но аз имам право само да те ориентирам, а не да ти кажа всичко. Ти трябва да откриеш останалите.

– Е, вярно е, че понякога ме е страх, но това е твърде рядко, страхът идва рядко при мен и няма как да ти платя с него. Спокоен човек съм. Рядко се ядосвам. Напълно лишен съм от способността да изпитвам злоба, имам точна преценка и затова не може и дума да става за самозалъгване или заблуда, работоспособен съм, не съм мекушав, да кажа, че съм безличен би било смешно или по-скоро налудничаво. Не знам с какво да платя. – Иван беше убеден в правотата си – нямаше как да открие у себе си такива качества.

– Ти решаваш. Но имай пред вид, че успехът трябва да се плати.

Иван изгледа Посредника. Знаеше, че няма какво да предложи, но едновременно искаше да успее.

– Ти решаваш какво да предложиш. Ако няма какво, не мога с нищо да ти помогна.

Нямаше как, налагаше се да си тръгне. Благодари на Посредника и излезе.

 

 

Е. Ч.

 

~ Към Трета част – натиснете тук.

(610)