web analytics
Меню

Картините на живота и жизнените планове на възрастните.

Картините на живота и жизнените планове на възрастните.

картините на живота и жизнените планове на възрастните
„Лонгитудното изследване (от 1984 до 2018 г.) на картините на живота и жизнените планове на възрастните (на възраст между 18 и 68 години) потвърждава в голяма степен някои от тезите на Мартин Хайдегер за

повсеместната неавтентичност в преживяванията, поведенията и отношенията на зрелите възрастни през по-голямата част от жизнения им път.

 
 
Повечето възрастни – разбира се, без ясно да го осъзнават, – обичайно живеят живота си като част от социалната маса на борещите се за удовлетворителното си оцеляване и/или успешната си адаптация към обществото и културните предписания психично здрави и нормални хора – от анонимното и конформистко „те” (в термините на Хайдегер).
 
 
Сложната социална динамика и културно наложената структура на ежедневния им живот поглъща изцяло вниманието и съзнанието им до такава степен, че преобладаващата част от зрелите възрастни въобще не осъзнават, че са загубили контакт със собствените си дълбоко скрити в психиката им автентични, неподправени и истински лични чувства, потребности и идеи.
 
 
Планирайки и живеейки разхвърлените си и фрагментирани животи, те ту се носят по течението, ту сърфират по вълните на текущите модели, митове, изисквания, идеологии и моди, с които ги заливат обществото, културата и „духа на времето”.
Забързани, заети и състезаващи се в подобно живеене, те психодинамично, обаче, остават и относително добре защитени от опасността да открият и преживяват нормалната за всеки рефлексивен и автономен човек екзистенциална тревожност и вина.
Културата и обществото ги снадбяват обилно и без почивка с готови решения и интерпретации на всичко случващо им се в ежедневието им, и те ги приемат и възпрозвеждат несъзнателно като свои жизнени проекти и безалтернативни смислови схеми за съществуване, успешна психосоциална адаптация и дори идеали за личностна реализация и психично благополучие, лично и истинско щастие.
Оставайки активни в брътвежа на ежедневността, те избират транквилизацията на конформизма и енкултурацията, опитват се понякога да са оригинални, специални и дори ексцентрични, но без да напускат познатия комфорт на неавтентичното си съществуване.
Захвърлени насред грижите си за културната си адаптация и валидизация, в която всичко им е подробно предписано и зададено – жизнени сценарии, ценности, цели и модели на приемливи и награждавани преживявания, поведения и отношения помежду им, – зрелите възрастни изграждат и прилежно поддържат устойчиви и съгласувани своите социално очаквани и затова значими и желани Аз-концепции и идентичности – личностите си, – леко модифицирайки в рамките на допустимото разнообразие еталоните и очакванията на „те” – другите и културата.

Рядко им се налага да правят наистина самостоятелни избори и дори изправени пред свободата и отговорността да ги правят, когато живота безапелационно го изисква или предлага щедро, те по-скоро избират да следват това, което очакват другите, обществото и културата.

Така се превръщат в нерешителни, зависими, неавтономни или невротизирани хора, загубени в отговорността и компетентността си във възпроизвеждането и разнообразяването на неавтентичността на собственото си съществуване.

Мнозина въобще не само не осъзнават, че са се загубили, но и не успяват да осъзнаят, че е крайно време да се потърсят и открият.

Съмнявам се, че повечето от тях въобще са успели да дочетат този пораждащ тревожност текст чак дотук. Какво им е нужно, за да осъзнаят своите загубеност, фрагментация, конформизъм, бидейки изцяло потопени в унеса на неавтентичността на фукционалния си за обществото живот във всичките му преживелищни, поведенчески и интерактивни измерения?Обичайният екзистенциално-психодинамичен отговор – и в консултирането, и в живота, – е прост и относително инвариантен – екзистенциална криза, – жизнени събития и преходи, които да станат повратни точки и дадат тласък за рефлексия и промяна в начините, по които живеем живота си.Но преди да преминем към тази необятна тема, да видим някои от доказателствата за валидността на казаното по-горе.

Сигурен съм, че освен тези, които аз събрах и описвам тук, всеки от вас има и достатъчно свои.” (стр. 77-78)

Източник – © Димитров, П., (2018, под редакция),

Как (да) живеем? Екзистенциално-психодинамични практики в консултирането и живота.
София – Сборник от 10 книги,

ISBN 978-954-91472-9-2.

„Как живеем?”


„Установявайки, че една от централните и постоянно, а и спонтанно възникващи теми в разказите на хората, с които се срещах периодично в хода на жизнения им път, между 1984 и 2018 година, – е мястото и ролята на любовта в живота им, не мога да не споделя казаното в края на едно от свободните ни от каквито и да са въпроси и въпросници интервюта от една от най-възрастните участнички в изследването под надслов „Как живеем?”.

Това беше З.К., която с простички думи обобщи значението на любовта в своя вече 87-годишен жизнен път така:

„За мен разбирателството е другото име на любовта между хората.

И когато си млад, и когато вече си много стар като мен, най-важното – ако наистина обичаш някого, – е да си готов напълно да разбереш какво му е, как страда, от какво се тревожи, от какво най-много има нужда, накъде гледа и върви…

А всеки човек има нужда от разбиране, защото всеки страда и се радва по един или друг начин през целия си живот.

А ако не разбираш другия в това, как си въобразяваш, че ще го обичаш?…

И всичко започва с това какво си видял още като дете…

Ако майката ти и бащата ти не са се обичали и разбирали, ако не са те обичали и разбирали истински, как да научиш навреме какво е това любов?…

Това е най-ценното наследство, което можеш да получиш от родителите си – да ти покажат какво е да обичаш, да те научат как да обичаш…

И когато се свързваш с хората по-късно, когато си избираш спътниците в живота, да знаеш, че любовта не е фантазията какво ти можеш да бъдеш за него или той за теб, както все пеят по песните, а смелостта да търсиш простичко и честно споделено разбиране между двама за това как сме наистина, накъде вървим всъщност и какво можем да направим заедно ей-сега, точно в този момент…

Това е всичко, да знаеш.

А без него сме заникъде и в младостта, и на старини – даже и себе си не можеш да заобичаш и разбираш без това…камо ли да си доволен от живота си.. и хората, с които го живееш….

Чувстваш се някак празен и все нещо ти липсва…

Цял живот си жаден да си обичан и да обичаш някого, защото още не си се научил, че любовта е точно и само това – да разбираш другите и себе си, и те да те разбират….

На никой не можеш да удовлетвориш всичките му желания, надежди и очаквания към теб, за да му покажеш, че го обичаш истински.

Но всеки от нас може да се опита да разбира човека до себе си и да търси и получава разбиране от него…

Това е, което свързва истински хората и дава вкус и цвят на живота им, нали разбираш? На какви години си – за мен и за любовта е без значение…”.”(стр.309)

Източник: © Димитров, П., (2018, под редакция),
Как (да) живеем? Екзистенциално-психодинамични практики в консултирането и живота.

София – Сборник от 10 книги,
ISBN 978-954-91472-9-2.

(379)

1065 Общо 3 За деня

Сподели мнение