web analytics
Меню

Какво знаем за смъртта? Някой учил ли ни е?

Какво знаем за смъртта? Някой учил ли ни е?

 

 

смъртта тибетска книга

 

„Учителю, как според вас възприема света съвременният европеец?

 

- Знаете ли, когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между отношението към смъртта, с което бях закърмен аз, и това, което заварих тук. Въпреки целия си технологически напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се случва в смъртта или след нея.

 

В какво се изразява това неразбиране?

 

- Научих например, че на съвременните хора се внушава, че трябва да отричат смъртта, че тя не означава каквото и да било, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори самото говорене за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото и споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си. Други гледат на смъртта с една наивна, необмислена веселост, струва им се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да се безпокоят.

 

А как възприемат смъртта хората изповядващи будизма?

 

- Като всеки добър учител ще дам за пример себе си (смее се). За първи път се срещнах с смъртта, когато бях на около седем години. Готвехме се да напуснем планините на изток и да заминем за Централен Тибет. Самтен, един от личните помощници на моят учител, беше чудесен монах, който се държеше много добре с мен в детството ми. Имаше приветливо, закръглено червендалесто лице, винаги готово да се усмихне. Заради благия си характер той беше станал всеобщ любимец в манастира. Моят учител преподаваше и посвещаваше ежедневно, всеки ден изпълняваше обреди и ритуали.Kъм края на деня аз събирах приятелите си и устройвах малко театрално представление, в което пресъздавах събитията от деня. Самтен винаги ми даваше костюмите, които учителят ми беше носил. Не ми е отказвал нито веднъж.

След това неочаквано Самтен се разболя и стана ясно, че не му остава да живее много. Наложи се да отложим заминаването си. Никога няма да забравя двете седмици, които последваха. Навсякъде се усещаше гнилият аромат на смъртта и когато се замисля за онова време, именно си спомням този мирис. Манастирът беше пропит с усещането за смъртта. Но това не беше болезнено или страшно – в присъствието на учителя ми смъртта на Самтен придобиваше особено значение. Тя се превърна в един житейски урок за мен.

Самтен лежеше на легло в едно малко светилище в резиденцията (личните покои) на учителя ми. Знаех, че умира. От време на време влизах и сядах до него. Той не можеше да говори и бях ужасен от промяната на лицето му – бе станало изпито и измъчено. Давах си сметка, че той ще ни напусне и никога повече няма да го видя. Чувствах огромна тъга и самота.

Смъртта на Самтен не дойде леко. Звукът на тежкото му дишане ни преследваше навсякъде и усещахме как тялото му гние. В манастира не се чуваше нищо друго освен това дишане. Всичко бе насочено към Самтен. И въпреки огромното страдание, което Самтен изпитваше в дългата си, мъчителна смърт, у него имаше някакво спокойствие и вътрешна увереност. В началото не можах да си обясня този факт, но после разбрах на какво се дължи този факт, но после разбрах на какво се дължи – на вярата му, на това, че е обучен и на присъствието на учителя ми. И въпреки че изпитвах тъга, знаех, че щом учителя ми е там, всичко ще бъде наред, защото той ще успее да помогне на Самтен да се освободи. По-късно научих, че всички духовни практици (РИНПОЧЕ) мечтаят да умрат преди учителя си , за да имат щастието той да ги приведе през смъртта.

Джимянг Кхиентсе (духовният учител на Соентен Ринпоче) поведе Самтен през настъпващата смърт и го запозна с всички етапи на процеса, през който щеше да премине, един по един. Бях изумен от спокойствието, познанията, увереността и вътрешният мир на моят учител. Със спокойствието си той можеше да вдъхне увереност и на най – объркания. Джамаянг Кхиентсе разкриваше пред нас безстрашието си пред лицето на смъртта. Не че се отнасяше към нея несериозно – често ни казваше, че се бои от смъртта и че не бива да я приемаме наивно или самодоволно. И все пак кое беше това, което позволяваше на моят учител да гледа на смъртта толкова трезво, а в същото време с леко сърце, толкова практично и едновременно с това така загадъчно безгрижно? Този въпрос ме вълнуваше и не ми даваше спокойствие.

Смъртта на Самтен ме потресе. На седемгодишна възраст имах възможност да се докосна до огромната сила на традицията, част от която щях да стана, и започнах да разбирам целта на духовното обучение. То бе дело на Самтен, способността да приеме смъртта, ясно да разбере, че страданието и болката са само част от един дълбок, естествен процес на причистяване. То бе дело на учителя ми пълни познания за същността на смъртта и прецизна “технология” за превеждане на хората през нея.

 

 В какво същност се изразява критиката Ви по отношението на нашият начин да осмислим и да приемем смъртта?

 

- Вижте, всички велики духовни учения на света, включително и Християнството, разбира се, ни казват категорично, че

смъртта не е краят.

 

Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земният живот свещен смисъл.

 

 

Но, въпреки тези учения, съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго освен настоящия живот. Без истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.

 

Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отрицанието на смъртта се простира далеч отвъд индивида – то касае цялата планета.

 

Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично – нещо, което може да бъде фатално за бъдещето.

 

Какво представлява Съвременното общество за Вас? Неговата свръхпрагматичност ли е основният му проблем?

 

-  Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична религия.

Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на планетата.

 

Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да изплатят… Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална промяна в сърцата, душите, в представите ни.

 

Земята ще завърши като Венера – обгоряла и мъртва.

 

Страхът и невежеството ни по отношение на отвъдното подхранват това унищожаване на околната среда, което заплашва живота на всички нас.

 

Нима тогава не е още по–обезпокоително, че никои не учи хората какво е смъртта и как да умрат?

 

Или не им дава някаква надежда за това, което е отвъд смъртта и всъщност какво се крие зад живота?

 

Нима има по–голяма ирония от това, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключа към целия смисъл на живота и може би на нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един прост въпрос на тези, които се обръщат към тях за обучение:

 

“Вярвате ли в живота след този, който живеете?”

Те всъщност не се интересуват дали хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в сърцата си.

 

Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да съставят общество, чиято идея – фикс са краткосрочните резултати, което не мисли за последиците от действията си.

Възможно ли е това да е главната причина, поради която сме създали бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?

 

- Понякога си мисля, че най–богатите и силни държави от развития свят наподобяват сферата на боговете, описана в будисткото учение.

 

Тоест?

 

- Предполага се, че тези богове живеят в невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта, докато не се появят неочакваните признаци на разложението.

 

Тогава съпругите и любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват – те само ги правят по – жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.

Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към старите, болните и умиращите.

 

Дори когато умира познат и обичан човек, близките му много често откриват, че нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ни насърчава да мислим за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как бихме могли да продължим да им помагаме.

 

Истината е, че всеки опит да се мисли за тези неща, се мисли като за ненужен и нелеп.

 

Какъв е изводът от всичко казано до тук?

 

- Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.

За щастие нещата започват да се променят.

 

В приютите за неизлечимо болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че, практическата и емоционална помощ са крайно недостатъчни – умиращите наистина имат нужда от нещо по–дълбоко.

 

Те трябва да открият истинското значение на смъртта и на живота.

 

Без това как можем да им дадем истинска утеха?

Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем истински да посрещнем смъртта и да я разберем.

Защото съгласете се, че е много тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато наближи смъртта!!!

 

Често си спомням думите на големия будистки учител баща на свещеното знание за живота и смъртта Падмасабхава (Буда):

“Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва, когато наближи смъртта.

Тогава ги разтърсва съжаление, но нима не е твърде късно?”

 

А нима може да има по–смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така, както са живели, без да са готови за живота?

 

~ Из „Тибетска книга за живота и смъртта.“
СОЕНТЕН РИНПОЧЕ

 

 

„Това интервю ме накара дълго да размишлявам върху своето досегашно виждане за живота и смъртта.

Истината е, че будизма за разлика на останалите религии не си поставя за цел да отговори по безспорен и единствен начин на фундаменталните за всеки човек въпроси като например

Кой е сътворил света?

Кой го е сътворил, света, както и всичко заобикалящо го?

Пред кого ще отговарям за грешките си?

Кое е праведно и кое грешно?, а отговаря на един простичък въпрос –

Как да се подготвя приживе за това което ми предстои отвъд живота?

 


И, сещайки се за всичките въпроси, които Соентен Ринпоче сам зададе и им отговори по време на интервюто, все повече си мисля, че именно в будистката философия се крие разковничето на повечето наболели проблеми с които ежедневно се сблъскваме.

 

 

И тогава си спомням за примера на Учителя за това как изстрадваме всяка мисъл за смъртта, от страх да не ни сполети.

 

И се усмихвам.

Защото за този, който чувства живота, явно той винаги ще си остане трагедия.

А за този, който го мисли – комедия…  „

Източник.

(1242)

5382 Общо 1 За деня

Сподели мнение