Меню

Иван Баришев: „Обичам сирене. Ама го обичам-обичам-обичам.“

„Обичам сирене. Ама го обичам-обичам-обичам.

Но днес нещо ми приседна. Ама така безумно ми приседна едно сирене в „Кауфланд”, че се разплаках като малко дете пред една толкова вехта рокля & пред един толкова вехт анцуг.

Пред една толкова износена рокля на една Бабка & пред един толкова износен анцунг на един Дядо.

И заваля порой. И от очите ми. И в сърцето ми. Брутален, безобразен, скандален порой… Не ме е срам от сълзите. Щото не съм скапан емоционален инвалид…

– Момче, защо си взе опаковка с 6 яйчица?

Обърнах се и видях една усмихната Бабка, стискаща опаковка с 10 яйца. До нея стоеше един Дядо, подпиращ се на бастуна си.

Бабката сложи яйцата в количката между двама им. В същата имаше още едни кори за баница, един нарязан хляб, едно кисело мляко, пликче с картофи, лук, една бутилка олио и един пакет с локум…

– Чедо, сигурно не си забелязал, но яйчицата по 10 са на промоция. Много по-изгодно е да си купиш 10 яйчица, вместо 6. Даже са и от големите. Размер “L”.

– Имам поставка за яйца в хладилника. И тя е само за 6 яйца. Затова така.

– Хладилникът ти малък ли е?

– Не, не е.

– Защо не поставиш тогава останалите 4 в някоя купичка? – ме попита Бабката. – Така ще си имаш 4 яйчица повече за същите пари? Но ти си млад. И сигурно не ти остава време да четеш брошурите като нас, старците.

И мигом гърлото ми се сдоби с безобразна буца. С безобразна буца, стиснала в брутална хватка всичките ми думи… Като в безмилостно менгеме…

– Искаш ли да ти издам една тайна?

Кимнах. Просто кимнах… Нямах сили за каквито и да било думи…

– Как се казваш, чедо?

– Иван.

– Аз съм София. А това е мъжът ми Стефан – рече Бабката. – Извини го. Че не говори. Сладкодумец беше. Голям сладкодумец беше. Но го покоси инсулт. Преди няколко години.

София бръкна в чантата си и извади смачкана брошура на „Кауфланд”. Показа ми последната страница и ми каза:

– Виж, само и единствено в събота през цялата седмица има друга промоция. Цели 800 грама натрошено сирене „Родопско чудо” за 4,99. И ще му направя баница в събота на Стефчо. На моя Стефчо. При това – със сирене. А не с извара. Днес ще купим корите за баницата.

Те много рядко са на промоция. Е, едно време си ги точех сама, но вече много ме боли кръста. Но яйцата днес пък са по-евтинки. Както и олиото „Плиска”.

Навремето правех баницата с масло. Но много поскъпна оттогава. Но и с олио си става чудесна баничка. Просто трябва да е с любов… Така че ако имаш път към магазина в събота – натрошеното сиренце „Родопско чудо” ще е само 4.99. И не че е малко… Но пак си е нещо…

Има реплики, които парализират. Всичко в теб парализират. Само не и сълзите ти.

Те потичат. Но потичат навътре в теб. От очите към сърцето ти. И горчат. Много горчат. Ама адски много горчат…

Но част от сълзите ти, стичащи се навътре в теб – набиват спирачки, дават газ на задна и след миг паркират в очите ти.

И сълзите бликват…

Твоите. Не и тези на Бабката. Тя отдавна вече не плаче. В очите ?отдавна плува само примирението.

Показва ти толкова смирено брошурата Бабката, че все едно шепне:

„Извинете за безпокойството. Извинете, че със Стефчо сме още тук. Извинете, че сме още живи.”

Примирението на Бабката контрастира скандално с яростта в теб, която искаш да натъпчеш в пълнител на „Калашников” и да разстреляш скапаната система. И да я сринеш до основи. Не можеш да кажеш каквото и да било…

Молиш Бабката да те изчака. И спринтираш. Ама спринтираш-спринтираш-спринтираш. Като Тасманийския Дявол спринтираш… След малко се връщаш с пакетче масло и с буца НЕнатрошено сирене.

Не си проверил сутринта в нета кой празнува имен ден. Псуваш се наум. Но и се сещаш, че вече си ? споделил, че си Иван.

Мамка му, няма как да я излъжеш, че си именик днес… Решаваш да си честен. Много честен. Ама адски много честен…

Разказваш на София за Баба си & Дядо си. Как вече не са до теб. Как са те отгледали. Как са те възпитали. Твоите две най-ярки Звездички горе… Горе в Небесата…

Как навремето Баба ти е правила баница. Баница за трима. За теб, за Нея, за Дядо. Как само твоята третинка е била със сиренце. И как техните са били с извара. Как са те лъгали Двамата, че чичо доктор уж не им е давал да ядат соленко… Дееба и кинтите, дееба…

Молиш Бабката да приеме една банкнота.

Ей така. Нищо, че нямаш имен ден. Нито рожден ден. Едвам я убеждаваш да приеме… Прегръща те. Ти пък плачеш.

Плачеш на 40… Не те е срам от сълзите. Не си скапан емоционален инвалид…

Стефчо не разбира какво става. И по-добре, че не разбира… София и Стефчо поемат към касите. Бабката се обръща. И ти маха. Мах-мах-мах… И ти ? махаш. За сбогом…

После слагаш в количката си едни кори за баница, едно кисело мляко, едно масло, едно сирене. Ще сготвиш довечера баница. За Баба, за Дядо, за теб. И, да, сълзите (ще) горчат… Много (ще) горчат… Ама адски много (ще) горчат…

Нещо като послепис 1:

Моите Баба & Дядо са горе вече. Липсват ми брутално, безобразно, скандално… Но тук, на Земята, има едни други Баби & Дядовци… И проклет да съм, ако някога спра да ги забелязвам… Нищо че уж не са мои…

Нещо като послепис 2:

Скъпи г-да и г-жи (г-ци) депутат(к)и, вие правите ли си баници?

Вие, скапаняци правите ли си баници в събота? Точно в събота, когато 800 грама натрошеното сирене „Родопско чудо” е на промоция и струва „само” 4,99?

Нещо като послепис 3:

Прости ми, Бабо София от „Кауфланд”! Прости ми, Дядо Стефчо от „Кауфланд”! Простете ми, че ви се налага да четете брошурите.

Простете ми, че нас не ни пука. На мен, на нея, на него. На нас, младите… Простете ми, че вместо да изринем тия 240 скапани парламентарни пиявици – ние просто не четем…Ние просто не четем брошурите…

А те са ценни. Много ценни. Ама толкова много ценни…

Но ние не разбрахме демо0крацията (и, да, натракана е „нула”, а не „о”). Изкривихме я. През скапаните си представи за скапано щастие… През скапаната си представи за баници…

Обич & Любов за теб, Бабо София! И за теб, Дядо Стефчо! Простете ми… Ако можете…

Нещо като послепис 4:

Скъпи г-да и г-жи (г-ци) депутат(к)и, знаете ли за какво мечтая?

Мечтая да ви няма. Да ви няма, скапаняци такива. Да ви ги няма и услужливите журналист(к)и… Услужливите и изотзадзе податливите келеши & мисирки…

Нещо като послепис 5:

Някой ден ще полетим. Нагоре. Аз, ти, тя, той. И Господ ще ни попита:

„Защо не им се възпротивихте? На политиците и политичките? Това беше вашето изпитание! Това беше вашият урок! Но не го разбрахте… На вас не ви пукаше… Защото мислихте само за себе си…”…

Нещо като послепис 6:

Иван Баришев се казвам. Ако някоя самозабравила се тиква реши нещо да пита… И си заставам зад всяка една НЕУДОБНА дума… Не ме е шубе от текста ми… Да, кретен съм. При това – безобразен… Ама не съм УДОБЕН келеш… Нито УДОБНА мисирка…

Нещо като послепис 7:

Не ви моля за споделяне. Боли ми НЕколосалната ми пишка, че не съм „гениалният“ поет г-н Криско и че не съм дупарестата г-ца Гери-Никол…

Боли ме НЕгъливерският ми г-н Пишок, че не ми пука за слава…

Моля ви само да не си затваряте очите… За хилядите Бабки & за хилядите Дядовци, които понякога си купуват продукти за баница… Ама не в един ден… Да ? го сложа и на системата, да ? го сложа…

Нещо като послепис 8:

Точно на 40 съм. Но още си нямам Мацка…
Слънчева Мацка. Ама адски слънчева Мацка…
Която ще разбере, че…Всеки рано или късно превръща се в звезда…
И нагоре пътя свой поема към вечната езда…

Въпросът е Душата му дали щастлива е била…

Дали засмян отлита или с прекършени крила…

Зависи от това какво и как е пръснал по Земята…

Това завинаги парфюмът ще му бъде в Небесата…

Дали раздал е Обич, красива Обич, чиста, нежна…

Свят в ръка дали държал е по алеята крайбрежна…

Въглен бил ли е в Любов, приказна Любов, взаимна…

Дали Планета с някого създал е, тъй чудна и интимна…

С жестове, уж мънички, дали е към някого препускал…

На Приятел в пропаст – стълба и въже дали е спускал…

Дали в Сърце на Цвете засадил е неувяхваща усмивка…

Дар за някого дали е бил или бил е панделка, обвивка…

Дали очите му за някого Вселена са били или витрина…

Спомени за него къде ще търсят – вътре или в скрина…

Сълзи нечии до дъно дали изпил е или пил е само в бара…

Купе за някого дали е бил или му е бил единствената гара…

Устни, ухаещи на болка, някога дали целувал е в нощта…

И дали ги е запалил с вяра, както пламък буди я свещта…

Албум за някого дали е бил, албум СЕМЕЕН, тъй вълшебен…

Сроден танц за някого дали е бил, нетленен тъй потребен…

Нещо като послепис 9:

Ти ме около накара, Бабо София от „Кауфланд“, да натракам този текст…

Ти ми прегърна и и ми каза, че щастието можело и да ме дебне и отсреща…

Плака. Е, аз – също…

Но сълзите пречистват…

И тези, изплакваните през очите, и тези, загнездени в душата & в сърцето, и изплакваните през костите & през юмруците…

Нещо като послепис 10:

Благодаря ти, София! Благодаря ти, София, че те срещнах днес. И че си поговорихме. Благодаря ти, че ми каза, че някой ден ден ще си срещна Момичето. Някой слънчев ден… Някой адски слънчев ден…“

 

 

Източник

(337)

Сподели мнение