web analytics
Меню

Един мой 14 февруари в странство, но какъв!

 

 

Един мой 14 февруари в странство, но какъв!

 

лондон 1

 

 

 

Лондон е голям град.

 

Мисля, че скоро ще ви зарадвам с нещо по-обширно по темата „Лондон”, но засега отбелязвам, че е град, в който има милиони хора, милиони пътни артерии за придвижване, милиони кутийки на светещи прозорци от домовете на милиони тукнамиращи се.

Някъде там, на хоризонта на снимката, в далечината на мъждукащите светлинки живея и аз.

Днес се случи нещо показателно. Бързам да ви разкажа и окуража.

 

Има по-удачни дни да свършиш задачки, които си си поставил, отколкото в неделя след обед.

 

Моята седмица не е тривиална – понеделник-петък – работа и уикенд – почивка.

Мога да кажа, че повечето хора тук в Англия ще го потвърдят. Ако работиш, почивният ден се пада около средата на седмицата.

Излязох със списък и започнах.

 

Най-важното бе да си разкодирам мобилния апарат, който купих тези дни от Ebay (кодиран е за работа само O2).

 

 

Битови потребности: Да купя: препарат за пране на вълнени дрехи, диадема (предишната ми се счупи – Ех, тази моя буйна „грива” J ), най-хубавото турско кисело мляко (магазинът ми е на 15 минути с автобус).

~~~

Тръгнах за диадема.

 

Влязох в едно чАрити (магазин, в който се продават дарени вещи). Той е най-близкото до мен. Продавачката бе заключила вратата. Наближаваше 17.00 – краят на работно време. Все пак и се помолих да погледна за минутка дали имат диадеми. Тук бях виждала. Късмет. Пусна ме. Влязох. Погледнах. Нямаше. Благодарих и продължих надолу по улицата.

Продължих за мобилния апарат. Наблизо има специализирани магазини за мобилни комуникации, където, макар и неофициално, се занимават с този бизнес – разкодиране на апарати. lyca

 

 

Влязох в единия. Питам, така и така. Казаха, че ще го направят – 20 минути за 10 паунда.

 

 

„Как да платя?”, – питам ги – „С карта или в брой?” Може и с карта, но по-добре ще е в брой, ми отговори мъжът. Обещавам да потърся банкомат за да изтегля.

Зарадвах и тръгнах до второ чАрити за диадема.

 

По пътя гледам да видя къде има банкомат, за да изтегля 10 паунда в брой.

 

Тази верига магазини за дарения е една от най-силните в Англия.

 

 

 

Не открих диадема, но касиерката беше любезна и ми препоръча къде наблизо мога да намеря. Отидох, избирах между 2-3 модела. Не беше съвсем моето, но се запътих към касата с бърза крачка. Погледът ми, обаче, щъкаше по лавиците. Оказа се, че видях друга, която беше не съвсем, но „по-моето”. Успях.

 

20160214_222459

 

Хайде сега за телефона.

О! Банкомат. Браво. Ще изтегля. Услужлив надпис на екрана му съобщава, че не са налични банкноти по 10.

Уууф. Нищо, ще потърся друг банкомат. Ако трябва ще платя и с картата.

 

Някак си, не ми спореше.

 

Влизам. В магазина работят араби. От вратата „Само за персонала” излизаха и влизаха 6-7 мъже, все различни. Не бяха „моя продавач”, който прие телефона ми.

 

Казвам за какво съм дошла. „А, да. Изчакайте. Ей сега ще стане.” Стоя, чакам, 5 минути. Идва друг мъж. „Знаете ли, още 6-7 минути и ще бъде готов. „Добре, ще мина след 10 минути.” , – казвам и излизам отново.

След това отидох до тукашния МОЛ до един от любимите ми магазини Wilko.

По принцип, освен храна и чарити магазини,  въобще не пазарувам в други магазини „щот’няма” излишен финансов ресурс. :).

 

Имам предвид, че тази година, както и миналата, нищо не разбрах от „Черния петък”, коледните разпродажби, „boxing day” (мислех си, че в този ден в магазините се боксират, за да грабнат поредната намалена стока. То било съвсем друго.

Не се боксираш, а е ден за купуване на подаръци. Боксирането явно е в „Черния петък”. За него синът ми ми разказа, как като отишъл в аутлета в Ashford, в магазина на Ралф Лорън било „лудница” в прекия смисъл на думата.

 ashford

 

 

Всички дрехи и обувки били навсякъде, докъдето ти стига погледа. Продавачите седели по земята, за да ги сгъват и подреждат.

 

Той се обърнал с въпрос към младо момиче – продавачка, тя казала, че въобще не може да разбере какво става там този ден. Но…, малко се отдалечих от днешната тема.

 

Та, получих поредното мъничко „не” – магазинът Wilko затваряше и хората само излизаха, охраната не пускаше навътре.

Все пак, реших да попитам дали имат препарат за вълна. Ще знам дали да идвам друг ден. Оказа се, че нямат.

 

„Добре, не се отчайвай.” – казах си аз и хайде обратно в магазина за телефона.

Отивам и пак. Влизат, излизат, моят продавач не се вижда. Чакам още 10 минути идва един господин и казва „Оказва се, че софтуерът на телефона ви е много нов, колегата работи, но ще отнеме повече време.”

Леко притеснена  казах „Добре, ще мина след 40 минути.” и излязох.

Сега на автобуса за кисело мляко до турския магазин и сладости в „сладкарския цех”. Така съм го кръстила, защото продават баклави, локуми, кори за баница, извара, хляб, кремове, пасти и още десетки вкуснотии.

Купих киселото мляко, за което бих толкова път (но си заслужава)  и отидох в залата за сладкиши.

 

20160215_005313

 

Реших какво ще купя и стоя на касата. Пред мен пазарувашe мъж, продавачката, видимо притеснена, се стараеше да го обслужи максимално бързо.

 

Турците са професионалисти в търговията. Не оставят да чакаш и да се натрупа опашка. Веднага дойде асистентка и започна да ме обслужва.

 

Другият мъж презглава продължаваше да показва на първото момиче какво още да му слага в кутии.

Поръчвам моите сладки неща и решавам да си купя едни соленки, които много харесвам, но все отлагам с мисълта ”Другият път ще купя, сега няма да давам пари за това.”

 

Не щеш ли. Точно пред мен на витрината гледам остатъци от любимите ми соленки – тавичката празна. Свършили са. С лека досада се чудя какъв друг вид да припозная, че ми се яде в момента.

И изведнъж „Бааам!”

 

Първата продавачка, от бързане и притеснение, неволно бутна една тава със сладки, която полетя пред очите ни с мъжа-клиент и падна в краката ни.

 

На земята се оказаха около 30-40 тъмнокафяви прелести. Ние с мъжа замръзнахме и не дишаме.
Мръднеш ли накриво, ще изпотрошим сладките и ще ги смелим на брашно. Веднага двете продавачки хукнаха, взеха метли и за 1-2 минути нямаше и следа от „белята”.

Успешно бях обслужена след около 10 минути, прилежно подредих всичко в торбичката с киселото мляко.

 

Сега на автобуса и време е да си взема, най-после, телефона. Качвам се.

 

Ура!

 

Има свободно място за сядане точно на входа на автобуса, до мястото за оставяне на багаж. Сложих си там торбичката щастлива и седнах да похрупам соленки докато стигна спирката на магазина за телефона.  Не бяха толкова вкусни като тези, които бяха свършили, но преглъщах.

 

Не пропуснах и възможността, пътувайки седнала, да включа за малко Интернет. Извадих и очилата. Возя се, хрупам и чета какво се е случило през последния час в мое отсъствие във Фейса.

 

Понякога, качвайки се в автобуса в моята махала, се чувствам „като у дома си” – все едно съм в България.

 

Преди 2 дни се оказахме „цели“ три непознати българки в един и същи автобус.

 

Едната говореше шумно по телефона си, което нямаше как да не ме впечатли при  качването. Седнах и до мен ме последва друга жена, която отговори на позвъняването на нейния телефон с типично българското” В рейса съм. Прибирам се.”

 

Наближава моята спирка. Трябва да се приготвя по обратния ред. Изключвам нета, прибирам телефона, очилата… и опаааа!

Отново чувам българска реч. Три млади жени се говорят. Ставам, хвърлям един поглед към тях. Автобусът спря. И всеки по пътя си. А моят е за телефона.

 

Влизам и, нейсе, виждам „моя продавач”. Засили се към мен с апарата. Хайде, в същия момент влезе поредният друг клиент и „моят” се раздвояваше да обслужи и двамата едновременно. Говори с мен 2 изречения – едно изречение с другия.

 

„Окончателната диагноза” за моя телефон бе:

 

„Направихме всичко възможно, но не се получи.  Малко по-сложно е. Можем да го разкодираме, но ще се наложи да заплатите не 10, а 25 паунда, ще се свържем със сървъра на друга компания, ще…и ще стане. Но едва утре ще е готов.”

Стоя пред щанда. Мисля, мигам на парцали и след около близо двучасово „напред-назад” реших. „Добре. Правим го.” Взех си документ за поръчката и хайде към дома.

 

За последно, пътьом, реших да вляза в магазин, в който всичко е по 1 паунд и да си купя едни други любими соленки с лют червен пипер, да не съм капо за сметка на тези, които бяха свършили в турския „сладкарски цех.

 

Телефонът ми не стана готов. Соленките ми свършили. Нищо. Ще си купя с червен пипер. Дано да има.

Влизам. Има! Взимам. Отивам на касата да платя. И тогава….

 

Светна ми.

 

За стотна от секундата. Ами да. Няма я.

 

Бях си забравила торбата с киселото мляко и сладостите в автобуса. Замръзнах. Доядя ме не за трите паунда, които платих, а за цялото мероприятие. Бях се настроила, че точно тази вечер ми се хапват точно купените неща.

 

Бързо излетях през широко отворените врати на магазина под „зоркия поглед“ на охраната. Той ме погледна достолепно, същото направих и аз, и само след 4-5 крачки се усетих, че тичам навън без да съм платила стоката, която нося под мишница.

 

Върнах се, извиних се и оставих пакета.

 

Хукнах към близката спирка, все по-ясно осъзнавайки, че съм забравила торбата в автобуса и, че всичко от нагласата ми за вечерта отиде по дяволите.

 

Също така пресметнах, че са минали близо 10-15 минути, откакто слязох.

 

На спирката стоят хора. Чакат своите автобуси. Попитах една двойка имат ли представа, ако си забравиш нещо в автобуса, какво се прави. Не знаеха.

 

Отстъпих настрани, но търсех решение. Знам, че гаражът е наблизо. При мен е последната спирка на маршрута, но къде да ходя?

 

Нямам и телефонен номер, не знаех, всъщност, къде да се обадя в този случай.

 

Имаше два варианта накъде е потеглил моя автобус.

 

Или направо – към гаража, или е завил на „колелото” и ще потегли наново, минавайки през спирката, на която бях в момента.

 

Това се случва на едно голямо кръстовище. Стоя на спирката. Имах видимост към посоката, от която, теоретично, би могъл да дойде автобуса, при положение, че не е отишъл направо в гаража.

 

Не ми се искаше да се предам. Мислех какво още мога да направя.

 

Ако дойде за нов маршрут, ще се появи отдясно и ще бъде празен. За миг с периферното си зрение видях точно „такъв” автобус.

 

Затичах се и видях, че от пряката, където въртят автобусите, излиза „моят номер автобус.” За късмет, поне 10 превозни средства бяха пред него. Светеше червено.

 

Самият автобус бе спрял „на кьоше”, готов да завие на главната улица.

 

Полетях към него. Най-малкото ще попитам шофьора къде да търся торбата си. Автобусът бе със същия номер, като този, на който се бях возила.

 

Направо изскочих пред шофьора, почти обирайки прахта на спрялата преди него кола. Чакаха зелен светофар да светне всеки момент.

 

Ръкомахайки пред огромния прозорец на шофьора да ми отвори, за да го попитам нещо, в същото време хвърлям поглед навътре в  празния автобус.

 

И познайте!!!

Моята торбичка стоеше чинно на мястото за багаж отпред на входа при шофьора.

Не можех да повярвам! Открих я в Лондон, град за милиони с милиони хора.

 

Шофьорът, събра „две и две” след бурното ми ръкомахане и тичане вабанк.

 

Отвори вратите с грейнала усмивка, изричайки думите „Today is your lucky day!” („Днес е щастливият Ви ден!”).

 

За секунди влязох, взех торбата, благодарих с думите „Моите приятели няма да ми повярват.”

 

Преминах на сигурно място на отсрещния тротоар и, все още във възторг и вълнение от щастливия край, успях дори да взема едно доказателство. Щракнах „моя късметлийски автобус”…,

 

20160214_182813

 

 

…. който настървено се „залетя да хване зеленото“, но моите Ангели услужливо го спряха…., за да мога да го снимам в цялото му величие, преди да завие наляво за близо 1 часово пътешествие до ТрафАлгър скуеър.

 

Един мой 14 февруари в странство. Но какъв!

 

 

 А от тази уличка „въртят на колелото“, завиват наляво и поемат обратния маршрут. Автобусът ми стоеше точно на мястото на колата, която е на завоя. Там го „заклещих“. ;)

 

20160214_182819

 

 И, разбира се, веднага благодарих на моите Ангели!

 

Днес е „празник”, според различните виждания. За мен бе такъв, но не в конкретния познат, а в по-глобален аспект.

 

Празник на победата на човешкото постоянството и упоритост, на вярата, че точно на мен ще ми провърви, колкото и нелогично да изглежда, колкото и минимален да е шанса за успех.

 

Разказах ви историята, не защото не можех да прежаля дребните пари, които платих за покупките.

Става въпрос за друго.

 

Човек си поставя цели. Малки или големи. Прави план за действие. Пристъпва към изпълнение. Среща по пътя си препятствия, трудности, знаци.

Той има варианти. Винаги има избор – лесен и по-труден.

Лесният е „Добре, много важно, забравих. Чудо голямо.”

 

В крайна сметка, остава нотка на горчивина и разочарование. Все пак настроил си се за нещо. Но, разбира се, можем да продължим да живеем и след неуспеха. Това е битовизъм, мнозина ще кажат.

 

Трудният е, независимо от малките камъчета, които се опитват да обърнат каруцата, да съхраниш, доколкото е възможно, спокойствие на духа, да не се изключваш от трезвата преценка и да мислиш какво може да направиш в случая, държейки в ума си през цялото време ВЯРАТА, че каквото и да става е за наше добро и, че може пък да си късметлия.

 

Важно е да си наясно, че, наистина, каквото е било по силите ти, си го сторил.

 

Ако не си успял дори и след това, отново имам какво да си кажа (моята вълшебна фраза „Нека Светът да се погрижи за…”). Или подобни „Нищо. Сега пък нещо хубаво ще ми се случи.”, „Явно, така е трябвало да стане.” и др.

 

 

Удовлетворението, че си опитал всичко и си успял, мигът, в който се щастлив, та щастлив и се гордееш от себе си е точното време, в което си казвам „Браво, Диди! Много си добра!”

 

Разказвала съм ви ЗАЩО е добре сами да се похвалим при всеки постигнат наш успех – малък или голям.

 

Същността и поуката от историята е кратка.

 

Можех да я разкажа като фактология. Раз. Два. Три. – Купих. Забравих. Изгубих. Намерих.

Аз, обаче, съм словоохотлива и описателна.

Знаете колко много говоря, как не мога да спра и как все не ми стига времето в клиповете с „живите предавания“ от преди година.

Списвам по този „мой начин” преживелиците си с вярата, че, прочитайки ги и връщайки се към реалността, ще осъзнаете, че макар и за 5-10 минути вие сте били в един свят, идентичен с вашия, пълен със злободневни случки, нещо, което ви звучи познато.

 

Възможно е да си зададете въпрос как бихте постъпили вие на мое място. Отговаряте си.

 

Откривате поуката от посланието, което съм се опитала да ви отправя. Размишлявате.

 

Когато историята е весела, като тази, още повече и с прекрасен хепиенд, почти виждам, как една лека усмивка плъзва по лицето ви.

 

Казвате си. „Тази Диана, при нея има живец. Интересни неща споделя. Като за обикновените хора, като за мен.

 

В същото време, четейки написаното тук, неусетно вие сте излезли, макар и за кратко, от МАТРИЦАТА – медии, черни хроники, щоу-програми, жълти клюки, сметки, заплати, нямане на работа, проблеми, ангажименти с деца и роднини, приятели, познати…,

Търсете подобни „хватки”, които са най-доброто лично за вас.  Защото „Който търси, намира!”

 

Четем статии „за добър живот и самоусъвършенстване” до забрава. Теоретично сме подготвени и подковани.

 

Време е да действаме и изпробваме. Знам, че и вие имате подобни историйки.  Как беше при вас?

Да ви е толкова сладка годината,  колкото вкусни и свежи са моите кехлибарени топчици с мед!

20160215_005007

 

 

 

 

 

 

(1792)

627 Общо 1 За деня
One Response
  1. Sir Jack февруари 15, 2016 /

Сподели мнение