Меню

Вярвам в делничната любов – Мария Касимова Моасе.

Вярвам в делничната любов –
Мария Касимова Моасе.

вярвам в делничната любов sm

 

 

„…И все пак любовта си е там.

Съществува.

Твърдя това без капка от острата ирония, на която съм способна.

Не само защото съм я срещала, а и защото още се уча да я живея пълноценно.

Приемам уроците й точно така, както претърпелият много загуби суеверно почуква на дърво – смирено и с малко страх да не я обидя с нехайство.

Вече не я виждам в червените балони, с които един мъж някога украси насред булеварда цялата ми кола. Не я разпознавам в набързо купената от летище и подарена с апломб ужасно скъпа чанта.

Не намирам сладостта й в изсвирената от ресторантски оркестър „наша“ песен, по време на която задължително трябва да поклащаме охладнелите си един към друг тела в блус.

Не обичам фабричния шоколадов вкус на любовта, поднесена под формата на торта като десертно извинение за някаква малка, но болезнена небрежност.

Не вярвам в тази любов.

Вярвам в делничната любов.

Виждала съм я и, слава Богу, продължавам да я виждам всеки ден.

Като дете се чудех защо баба изпращаше дядо да спи следобеден сън всеки ден с едно „Айде, явурум, леки завивки!“ Било е любов.

Помня баща ми, който, заедно с пресния лук и килото домати от пазара, всеки ден носеше на мама букетче невени; как когато тя заспиваше с килнати очила пред телевизора, тихинко ги сваляше от очите й, за да не се нарани, завиваше я с одеалце и оставаше да я погледа няколко секунди. Било е любов.

Веднъж с крайчеца на окото забелязах един красив мъж със сребърни коси, докато минава зад стола на жена си, лекичко да повдига крайчеца на жилетката й, за да завие оголеното й рамо. Направи го с такова внимание, сякаш можеше да я счупи. Било е любов.

Таткото на най-добрата ми приятелка гасне в последните си дни, а единственото, което тя избра да ми разкаже през сълзи за него, беше как паркирал огромния си камион (бил е шофьор цял живот) край поляни с полски цветя, слизал от каросерията и тръгвал из тях да бере цветя. Хич не му пукало как може да изглежда един здрав, прав мъжкар из нивята с маргарити, макове и люляци – просто крачел из тревите и берял, берял, берял за жена си. Връщал се вкъщи с огромни дъхави, полски букети, които майка й можела да обхване само ако много, много силно ги прегърне.

Това е огромна любов.

Такава, за която няма специални дни, защото тя е делнична.

Живее в ежедневието и не свършва с угасването на живота.

Тя е там – в топлото кафе сутрин, чийто аромат стига до носа ти, докато някой те е оставил да се излежаваш.

В нарязаната специално за теб на парченца ябълка.

В неочакваната целувка зад врата, докато работиш.

В онова погалване, дето майките го могат – по челото, с отместване на падналия в очите кичур.

В дребното скарване, че ходиш прекалено гол, пък навън е студено и ще настинеш.

Имам прекрасна вуйна. Когато вуйчо ми умираше пред очите ни, тя топлеше в ръцете си студените му стъпала и отчиташе с тялото си напредващия към сърцето смъртен хлад. Изчака го спокойно да издъхне, за да си отиде в мир. Погали за последно челото му.

След малко, докато се щурахме в търсене на разни битови подробности около погребението му, едва едва придърпа одеялото до гърдите му, за да го завие и тихо му се скара: „Ех, бе, Иле, и какво направи ти сега?…“ После му изглади риза.

Това наистина е любов.“

~ чрез Jordanka Orsova

Мария Касимова-Моасе

(4218)